Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо, сега, преди да си отиде в къщи, ми постилаше леглото. Около седемнадесетгодишна, ниска, с болнав цвят на лицето и къси крака, скрити под дълга сатенена рокля, ушита от баба, тя беше дете от едно голямо семейство във Венел. Бе леко кривогледа и на човек му се струваше, че през цялото време го наблюдава с крайчеца на окото си. Унизителното й държание винаги ме караше да се чувствувам неудобно и това чувство се засили откак един следобед я изненадах пред огледалото да нагласява на главата си с ужасно кокетство една мамина шапка, извадена от гардероба.
— В градската зала ли ще ходиш довечера, Софи?
— О, не. Откъде такава като мен ще си вземе билет! — и с голямо старание оправи възглавницата ми. — Татко получи един чрез клуба. Сигурно ще го видите там.
След пауза тя огледа стаята и после попита над главата ми:
— Мислите ли, че това е всичко?
— Разбира се, Софи.
Тя се забави още малко, потупа с ръка за последно юргана, изкашля се, въздъхна и накрая излезе.
Приготовленията ми за концерта не бяха сложни. През последните две години силната ми стеснителност се бе сменила с подчертано безразличие. Когато събличах ризата си, общото впечатление за мене беше като за момче — дълго, с бяла кожа и изхвръкнали ребра, със загорели, издраскани до лактите ръце и вечно бледо лице, с грива от огнена коса. Реших да не нося яка, много работници предпочитаха нещо от рода на шалче и сега аз завързах едно около врата. Самият аз бях работник, в същност фабианец, и за бога, няма да се срамувам от това!
Приготвих се и отидох в дядовата стая. Той седеше излегнат на стола с голяма нова книга в кожена подвързия и позлатени краища в едната ръка и парче хляб и сирене от подноса в другата.
— Наистина забележително, Робърт — отхапа от хляба и без да вдига поглед от страницата, продължи: — трийсет и два фунта черва има в човешкото тяло.
Тази скъпоценна книга, при чийто вид мравки ме полазиха по гърба, беше един от множеството еднакви томове, наредени на стената, пристигнали преди месец с бърза поща на адрес: Александър Гау, благородник, акредитиран агент и агитатор на фирмата „Домашна медицинска енциклопедия“. Заедно с пакета имаше и връзка реклами: „Дайте това на близките си… повече от хиляда диаграми и рисунки… средства против четиридесет и четири отрови, лекарства за дами, ергенски пъпки… на прост общодостъпен език… сензационно, смело, сами ще видите… не ни изпращайте нито едно пени, акредитираният ни агент ще ви навестява всяка седмица…“.
И ето, дядо ходи от къща на къща в отдалечените части на града и с интерес продължава да допълва медицинските си познания, а аз с лоши предчувствия разбирам, че той е особен талант в събирането на парите, но не и в отчитането им. За нещастие дните, когато преписваше за мистър Маккелър, несъмнено отминаха, но старецът още пише с калиграфически почерк, понякога малко несигурно, но измамно красиво. В този миг погледът ми падна на едно писмо сред разхвърляните хартии на масата: „Драги ми сър, в отговор на почитаемата Ви молба за препоръки бързам да Ви съобщя името на моя зет, който заема отговорния пост администратор по здравеопазването в старинния царствен град Ливънфорд.“. И друго едно — започваше просто, но по-зловещо: „Мадам…“.
Косата на дядо сега е почти бяла — това отсъствие на багра, за което сантиментално говорим като за „сребристо“ — несломимото му някога тяло сега значително се е смалило, сакото и панталоните му висяха там, където едно време са се издували. Сините му очи са малко по-ярки отколкото би трябвало да бъдат, много бързо си сменя боята, а носът му, този странен символ на енергията му, е вече по-блед и не толкова издут — уви, съвсем провиснал. Знам, в разпуснатия си живот дядо е преминал през тежко премеждие и обяснения за него могат да се открият в един раздел на Медицинската енциклопедия, винаги интересен и богато илюстрован. Мисис Босъмли стана просто обикновена позната; склонността му към дамското общество се насочва към онези групи ученички и привлекателни малки „студентки от долните курсове“, които той спира по пътя за гробището, а те се заливат от кикот при галантните му приказки. И все пак дядо упорито отказва да признае, че е изнемощял. Напротив, той още по-открито говори за силата си, държи се като силен, плодовит жребец и често с гордо самодоволство в погледа удря бедните си стари гърди с юмрук: „Дъб, Робърт, истински шотландски дъб. Ако кандидатствувам в съвета на графството… — слава богу, усмихва се, значи признава, че се шегува. — Защо, след година може дори и за кмет да ме потърсят“.