Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
Полунощ
Дали той щеше да разбере, че тя е прекарвала толкова много време тук? Дали присъствието й щеше да остави следа? Дали щеше да се обърне към нея, за да попита като една от трите мечки в приказката: „Кой е седял на столчето ми?“ Да, Карол наистина беше руса, но с това се изчерпваха общите черти между нея и Златокоска от приказката. Допи чашата си и се пресегна за бутилката, която беше поставила на удобно разстояние на пода. Когато дойдеше тук, се чувстваше някак по-спокойна. Макар че току-що беше арестувала заподозрян напълно в разрез с хипотезата на Тони за убийството на Роби Бишоп, Карол се чувстваше уверена в професионалната си преценка.
Безпокояха я по-скоро личните чувства. Беше й лесно да е наясно с чувствата си в негово отсъствие — той й липсваше, тя беше в състояние да разиграе разговор с него на каквато и да било тема под слънцето, можеше да си представи дори как се мени изражението на лицето му. Можеше почти да се осмели и да си каже наум онази дума, която започва с „л“. Но когато двамата се озовяха в едно и също помещение, увереността я напускаше. Прекалено много се нуждаеше от него, и вниманието й се поглъщаше от постоянната тревога, че може да каже или направи нещо, което да забие клин между тях. И ставаше така, че онези неща, които си оставаха неизказани и неизвършени, хвърляха сянката си над всичко, което двамата говореха и вършеха. Нямаше представа как да реши проблема. И въпреки целия му професионален опит, тя беше уверена, че и Тони не е по-ориентиран от нея по този критичен въпрос.
В своята болнична стая Тони лежеше на тъмно. Пердетата на прозореца бяха дръпнати, така че се виждаха тежките облаци, които отразяваха нощните светлини на града и отнемаха острието на мрака. Преди известно време беше задрямал, но сънят му не продължи дълго. Искаше му се да си бъде у дома, в собственото си легло. Или поне на собствената си кушетка в дневната, като се вземе предвид, че изкачването по стълби на този етап му се виждаше невъзможно. Никой да не го буди в шест сутринта с чаша чай, която не е искал. Около него да няма хора, които да използват критерия му при подбора на боксерки като основа за оценка на личността му. Да няма хора, които се държат с него като че ли е петгодишен и неспособен да взема сам решения. И най-вече — да няма кой да пусне майка му да влезе.
Той въздъхна — дълбока, тежка въздишка, която сякаш отвори у него някаква празнота. Кого се опитваше да заблуди? И у дома щеше да е точно толкова потиснат и неспокоен, колкото и тук. Това, от което се нуждаеше, беше работа. Работата му помагаше да функционира, превръщаше съзнанието му в място, поносимо за обитаване. Без работата, която осигуряваше посока, мислите му се въртяха като хамстер в колело, мятаха се и танцуваха без определена цел, без възможност да стигнат донякъде. Когато имаше работа, можеше да сведе до минимум мислите за Карол Джордан и за чувствата си към нея. Навремето съществуваше може би някаква слаба надежда, че двамата могат да изградят общо бъдеще. Но обстоятелствата и неговите реакции на тях провалиха тази възможност. Ако някога изобщо бе имало някаква реална възможност тя да го обикне, тази възможност бе вече в миналото.
И вероятно така бе най-добре за всички замесени в тази история — особено сега, когато майка му се беше появила отново на сцената.
Упоритото пулсиране на баса сякаш се беше загнездило някъде в бедрата на Крис. С всеки удар мускулите й леко се свиваха и сякаш костите й започваха да вибрират. Беше се изпотила на места, на които досега не подозираше, че може да се поти, и пулсът й се беше ускорил. Странно, когато обикаляше клубовете за удоволствие, не беше обръщала внимание на тези свои реакции — беше прекалено погълната от ритъма на музиката, интересуваше я предимно желанието да се забавлява с Шинийд, или с когото там прекарваше вечерта, прекалено привлечена от възможностите, които предлагаше нощта, за да чувства безпокойството, което музиката будеше у нея тази вечер.
Движеше се между танцуващите, започвайки от края на тълпата на дансинга, вдигнала високо пред себе си полицейската карта — спираше, разперваше като ветрило снимките, молеше ги да спрат за момент и да погледнат. Няколко пъти се наложи да хваща някого за тениската или да се посдърпа с някой, прекалено опърничав или превъзбуден, за да е склонен да помогне. От време на време успяваше да мерне Кевин и Пола, които вършеха същото.