Убиец

Те побързаха да навлязат в близкия гъсталак, без да обръщат внимание на бодилчетата, които залепваха по пуловерите, кожата и косите им. Изведнъж Хана рязко спря и се хвана за главата.

— О, Господи! — проплака тя. — Уайлдън! Онзи ден го видях пред мола да товари някакви варели в колата си. Това бяха бутилки пропан-бутан.

Емили замаяно почувства как й прилошава. Тя си спомни как Джейсън се беше втренчил в нея онази нощ, когато си тръгна от дома на Джена. Как Уайлдън ги гледаше на партито. Те знаеха.

— Хайде! — пришпори ги Спенсър, сочейки към дърветата. Пред тях се виждаше покривът на мелницата на семейство Хейстингс. Скоро щяха да бъдат в безопасност.

Изви се вятър, който разпръсна пепелта навсякъде. Край Емили прелетя нещо плоско и квадратно, което се залепи за ствола на ниско, възлесто дърво. Това беше снимката от олтара на Али, същата, на която тя беше облякла тениска „Фон Дъч“, а около нея се бяха събрали те четирите и се смееха. Огънят беше обгорил ъглите й и половината от главата на Спенсър беше изгоряла. Емили се вгледа във веселите, ясно сини очи на Али. Те бяха тук, тичаха през същата тази гора, където беше умряла тя, и същите хора, които най-вероятно я бяха убили, сега преследваха тях.

Влетяха в задния двор на Спенсър, давейки се от задушливия пушек, който задръстваше дробовете им. Мелницата на семейство Хейстингс също гореше. Старите дървени крила се отчупваха едно след друго и падаха на земята. Задната стена, на която беше написана думата ЛЪЖКИНЯ, лежеше на земята и ярките пламъци бавно я поглъщаха.

От гората се разнесе сподавен писък. Първоначално Емили помисли, че това е воят на сирените на пожарната кола — която със сигурност идваше насам. След това чу нов писък, ужасен и пронизителен. Тя сграбчи Спенсър за ръката.

— Ами ако това е Ариа? Къщата й е през една пресечка. Може да е минала напряко през гората за насам.

Преди Спенсър да успее да отговори, от гъстата горяща гора се появиха две фигури. Ариа. Зад нея вървеше някой друг, някой, облечен със суичър с качулка и дънки.

Момичетата заобиколиха Ариа.

— Добре съм — каза бързо тя. После махна с ръка към човека, който се беше появил заедно с нея. Той лежеше на тревата, свит в ембрионална поза. — Един голям дънер го беше затиснал. Трябваше да го повдигна и да го избутам в дерето.

— Ранен ли си? — обърна се Емили към човека. Той поклати глава и отново изхълца. В далечината се чу воят на пожарната. Надяваха се, че с нея идва и линейка.

— Какво всъщност правеше в гората? — попита го Спенсър.

Човекът се закашля силно.

— Получих съобщение.

Емили замълча. Отговорът едва се чу, но гласът прозвуча повече като момичешки, отколкото като на момче.

— Съобщение? — повтори Емили.

Момичето захлупи лицето си с шепи и раменете му се разтърсиха от плач.