Прилепът
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 119-991-100-000-7
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Прилепът». Краткое содержание книги:
Несбьо ни отвежда далеч от студената и сдържана Норвегия, под изгарящото слънце на далечна Австралия. Хуле е изпратен там, за да подпомогне разследването на зверско убийство. Жертвата е млада и красива норвежка, работила като барманка в Сидни. Местният полицейски шеф „съветва“ Хари да не се меси прекалено, но той постепенно се отдава на пороците си и съмнителните му методи го превръщат в главна фигура и двигател на действието. Въпреки замъгленото си съзнание, с безпогрешния си нюх той надушва връзки и зависимости, които убягват на австралийските му колеги.
Убийството на норвежката се оказва поредното от серия брутални престъпления над жени по цялата територия на Австралия и полицията тръгва по петите на опасен маниак. Стеснявайки обръча около психопата, Хари обаче се убеждава, че си имат работа с крайно опасен противник, способен да посегне и на разследващия екип. Същевременно новите му австралийски приятели му разказват аборигенски легенди и сказания, които май целят не само да го запознаят с местната култура, но и да му подскажат кой е мистериозният убиец…
— Инспекторе, май ти трябва още м-м-малко кафе. Номерът с котката не съдържа специално послание към теб. Той е заимстван от класическия номер на Янди Яндашевски. Всеки цирков артист ще го потвърди. Не търси скрит смисъл. Съжалявам, ако това съсипва хипотезата ти, но…
— Напротив, напротив — с облекчение отвърна Хари. — Всъщност се надявах да греша. Спокойно ще зачеркна теорията си. Има ли още кафе?
После поиска да види гилотината и охранителят го заведе в хранилището за реквизит.
— Още ме побиват тръпки, к-к-когато влизам, но поне н-н-нощем спя — сподели човекът и отключи. — Два дни едва ни стигнаха да почистим помещението.
Вратата се отвори. Лъхна ги хлад.
— Обувайте гащите — каза охранителят и включи осветлението.
Гилотината се издигаше величествено в средата на помещението. Метнатото върху нея покривало ѝ придаваше вид на оттеглила се за отдих театрална прима.
— Какви гащи?
— О, тук така се шегуваме. Когато влизаме в тъмна зала в театъра, винаги подхвърляме тази реплика.
— Защо? — Хари повдигна покривалото и прокара пръст по острието на гилотината.
— Стара история от седемдесетте. Тогава директор на театъра беше Албер Моско, белгиец, темпераментен мъж; ние, служителите, го харесвахме. Беше истински театрал, мир на праха му. На театралните дейци им се носи славата на големи бохеми и донжуановци и сигурно с основание. Ще разкажа нещата, както си бяха. По онова време тук играеше знаменит актьор, нека остане анонимен. Беше стар женкар. Госпожите припадаха по него, а мъжете им ругаеха и умираха от ревност. От време на време при нас се отбиваха посетители с желанието да разгледат театъра. Един ден разпоредителят доведе училищен клас. Влязъл в хранилището за реквизит и включил осветлението. И какво, мислиш, заварили учениците? Върху диван в стил рококо, част от декора на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс, нашият казанова клател една от готвачките в столовата.
Разпоредителят, разбира се, можел да спаси положението, защото въпросният актьор, нека остане анонимен, стоял с гръб. Но разпоредителят се оказал новобранец с амбиции за актьорска кариера и като повечето хора в театъра бил суетен глупак. Затова — въпреки че страдал от остро късогледство — не носел очила. С две думи, тъпакът не видял какво се случва на дивана и предположил, че внезапното с-с-струпване на хора до вратата се дължи на изключителната му ораторска дарба или нещо подобно. И продължил беседата си за Тенеси Уилямс, а дъртият коцкар изругал високо, като внимавал публиката да не зърне друго освен косматия му задник. Недовиждащият обаче разпознал гласа и възкликнал: „Ама ти тук ли си бил, Брус Лислингтън!“ — Охранителят си прехапа бузата. — Опа…
Хари се разсмя гръмко и вдигна длани:
— Не се притеснявай, вече забравих името.
— Така или иначе, на следващия ден директорът Моско свика всички. Накратко разказа случката и подчерта колко сериозно е обезпокоен от инцидента. „Не можем да си позволим подобно публично разголване. Затова, считано от сега, налагам забрана на дните на отворените врати“.
Смехът на охранителя отекна между стените в хранилището. И Хари го напуши смях. Само примата от стомана и дърво остана безмълвна и недостъпна.
— Сега разбирам защо надавате предупредителен вик за гащите. А недосетливия разпоредител? Стана ли актьор?
— За негово нещастие и за щастие на театъра — не. Продължи обаче да работи в бранша и д-д-днес е осветител при нас. Забравих, че ти всъщност се запозна с него…
Хари си пое бавно дъх. Псетата ръмжаха и теглеха яростно веригите. По дяволите, каква жега!
— Вярно, запознахме се. Сигурно вече използва контактни лещи?
— Използва — дръжки! Твърди, че работел по-добре, когато сцената се размивала пред очите му. Така се съсредоточавал върху светлинното оформление на цялата сцена, вместо да се вкопчва в детайли. Голям чешит.
— Не думай — промърмори Хари.
Шестнайсета глава
Няколко години по-късно Кристин се върна в Осло. От приятели Хари разбра, че има двегодишна дъщеричка. Англичанинът останал в Лондон. Една вечер Хари видя Кристин в „Сардинс“. Приближи се и чак тогава забеляза колко се е променила. Кожата ѝ беше пребледняла, а косата ѝ висеше безжизнена пред лицето. Кристин го забеляза и върху лицето ѝ се разпука някак ужасена усмивка. Представи на Хари Шартан — „приятел и музикант“. Мъжът му се струваше познат по физиономия. Кристин бъбреше припряно и нервно за незначителни неща и не позволи на Хари да ѝ зададе онези въпроси, които — тя знаеше — напираха на устните му. Тя заговори за бъдещите си планове, но в очите ѝ не припламваха някогашните искри, а вместо бурните жестове на Кристин от спомените му сега ръцете ѝ се движеха мудно и апатично.