Прилепът

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

— Господин Хоули1, предполагам! — победоносно възкликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да поправя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия — господин Свещен — много му допадна.

— Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? — ухили се посрещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

— Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен — сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

— За полицията в Сидни ли работиш? — попита той.

— Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

— Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

— Ти ли ще караш, друже? — учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.