Прилепът
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 119-991-100-000-7
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Прилепът». Краткое содержание книги:
Несбьо ни отвежда далеч от студената и сдържана Норвегия, под изгарящото слънце на далечна Австралия. Хуле е изпратен там, за да подпомогне разследването на зверско убийство. Жертвата е млада и красива норвежка, работила като барманка в Сидни. Местният полицейски шеф „съветва“ Хари да не се меси прекалено, но той постепенно се отдава на пороците си и съмнителните му методи го превръщат в главна фигура и двигател на действието. Въпреки замъгленото си съзнание, с безпогрешния си нюх той надушва връзки и зависимости, които убягват на австралийските му колеги.
Убийството на норвежката се оказва поредното от серия брутални престъпления над жени по цялата територия на Австралия и полицията тръгва по петите на опасен маниак. Стеснявайки обръча около психопата, Хари обаче се убеждава, че си имат работа с крайно опасен противник, способен да посегне и на разследващия екип. Същевременно новите му австралийски приятели му разказват аборигенски легенди и сказания, които май целят не само да го запознаят с местната култура, но и да му подскажат кой е мистериозният убиец…
Джоузеф кимна.
Хари си заслони с длан очите и погледна към висините.
— А тези облаци не пречат ли?
— Никакъв проблем. Те са цируси, тоест перести облаци. Намират се на височина 15 000 стъпки.
— Изненадваш ме, Джоузеф. Не знам как трябва да изглежда един парашутист, но не съм си го представял като…
— Алкохолик?
— Например.
— Хехе. Това са двете страни на една монета.
— Какво имаш предвид?
— Някога бил ли си сам във въздуха, Хари? Летял ли си свободно? Скачал ли си от голяма височина, усещал ли си как въздухът горе се опитва да те задържи, да поеме тежестта ти, да погали тялото ти?
Джоузеф вече беше преполовил първата бутилка вино и в гласа му се появи топла нотка. С пламтящи очи разказа на Хари за блаженството на свободното падане.
— Отваря всичките ти сетива. Цялото ти тяло крещи, че не можеш да летиш. Нямам крила, вика ти то и се опитва да заглуши свистенето на въздуха в ушите ти. Тялото ти е убедено, че ще умре, и бие тревога — разтваря широко всичките ти сетива, за да провери дали някое няма да намери изход. Мозъкът ти се превръща в най-мощния компютър на света, регистрира всичко; кожата усеща как с губенето на височина температурата се покачва, а ушите ти — увеличаването на налягането; забелязваш всяка гънка и всеки цветови нюанс в картата под себе си. Помирисваш приближаващата се планета. И ако съумееш да изтласкаш страха от смъртта, за миг се превръщаш в собствения си ангел. Изживяваш целия си живот за четирийсет секунди.
— А ако не успея да прогоня страха?
— Не да го прогониш, да го изтласкаш встрани. Защото той ти е нужен като ясен, отчетлив тон, като студена вода по кожата. Не падането, а страхът от смъртта разтваря сетивата. Усеща се като тласък, като бесен галоп през жилите ти, когато скочиш от самолета. Все едно ти бият инжекция с адреналин. Смесва се с кръвта ти и те прави щастлив и силен. Затвориш ли очи, го виждаш като красива, отровна змия, която те гледа със змийските си очи.
— От твоите уста звучи като наркотик, Джоузеф.
— То е наркотик! — размаха бурно ръце аборигенът. — Точно това е. Иска ти се падането да трае вечно и след като посвикнеш със скоковете, ще забележиш, че с времето се пристрастяваш все повече и повече към свободното падане. Накрая започваш да се боиш да не вземеш свръхдоза — че няма да дръпнеш изтеглящото парашутче — и спираш да скачаш. Тогава си даваш сметка, че си станал зависим. Абстиненцията те разкъсва безжалостно, животът ти се струва безсмислен и тривиален и накрая се озоваваш зад пилота в малка, стара „Чесна“, на която ѝ трябва цяла вечност да набере височина от 10 000 стъпки и която въпреки това гълта всичките ти спестявания.
Джоузеф си пое въздух и затвори очи.
— Накратко, Хари, това са двете страни на една монета. Животът ти се превръща в ад, но другият вариант е още по-лош. Хе-хе.
Джоузеф се надигна на лакът и отпи стабилна глътка от бутилката.
— Аз съм птица, която вече не може да лети. Знаеш ли какво представлява емуто, Хари?
— An Australian ostrich, австралийски щраус.
— Браво на теб.
Хари затвори очи и си представи, че разговаря с Ендрю; че покойният му колега лежи до него в тревата и нарежда изречение след изречение за важни и маловажни неща.
— Знаеш ли легендата защо емуто не може да лети?
Хари поклати глава.
— Добре, слушай внимателно. Някога, в прастари времена, Ему имал крила и летял. Заедно с жена му живеели до езеро, където дъщеря им се омъжила за Ябиру, щъркела. Един ден Ябиру и невестата му излезли на риболов и уловили едра, тлъста плячка. Излапали почти всичко и в лакомията си забравили да запазят най-вкусните парчета за тъста и тъщата, както повелявал обичаят. Дъщерята занесла на родителите си остатъците от рибата и баща ѝ, Ему, се разгневил. „Аз не ви ли давам най-отбраните мръвки, когато се върна от лов?“ — попитал той, грабнал чукчето си, едно копие и литнал към Ябиру, за да му тегли един порядъчен пердах.
Ябиру обаче нямал намерение да яде безропотно бой, затова се въоръжил с дебел клон и отблъснал атаката с чукчето. Цапардосал тъста си първо по лявото, после и по дясното крило и ги счупил. Ему с мъка се изправил и запратил копието си по зет си. То го пронизало в гърба и излязло през устата му. Обезумял от болка, щъркелът нагазил в блатото, където по-късно се оказало, че копието му служело отлично при улова на риба. Ему пък отлетял към сушавите равнини, където и до ден-днешен го виждаме да подскача с късите си, закърнели крила, неспособен да лети.
Джоузеф надигна бутилката, но оттам се стекоха само няколко капки. Погледна обидено шишето и завинти капачката. Отвори втора бутилка.