Малка звезда

Родителите ѝ знаеха колко е самотна, вероятно затова и я пуснаха. Тя им даде адреса и телефона на Терез и обеща да им се обади, като пристигне.

Дотук добре.

Засечката се получи, когато се зае да си приготвя багажа. Никога досега не бе качвала сама на влака. Когато човек пътува, трябва да носи чанта, нали така? Но какво да сложи в нея? От какво се нуждаеше?

Коя съм аз?

И така можеше да се изрази. Какво искаше да вземе със себе си при Терез, какво искаше да ѝ покаже, коя искаше да бъде? Седеше на леглото си, гледаше празната чанта и мислеше колко жалко е това. Чантата беше нейна. Празна. Нищо. Не ѝ хрумваше нищо.

Отиде в банята, гримира се, доколкото можеше, и резултатът ѝ се стори приличен. Беше се научила да си слага руж, за да не изглежда чак толкова тлъста, поне под определени ъгли. Тупира си косата с малко лак, за да ѝ придаде обем. Молив, сенки.

Тъкмо беше приключила и Йоран се провикна откъм долния етаж — ако искат да стигнат навреме, трябвало да тръгват. Без да се замисля, Тереса пусна в чантата картата, телефона си и MP3-плейъра, бележника и черния си анцуг. Него — най-вече защото нямаше с какво да запълни сака.

На път към гарата Йоран я заразпитва за момичето, с което щеше да се срещне, и Тереса сподели поне част от истината: запознали се във форум за вълци, били на една възраст, тя живеела в Сведмюра. За останалото или излъга, или го поукраси.

Йоран изчака влакът да дойде и после прегърна Тереса; тя не му отвърна със същото. После се качи на влака, седна на мястото си и гледа как Йоран ѝ маха, докато влакът потегляше. Тя му махна в отговор, но без ентусиазъм, а после го видя как се обръща и върви към колата.

Трябваха ѝ няколко минути да осъзнае, че пътува. Беше на път. Седеше сама във влак и отиваше на непознато място. Беше пасажер между две точки, беше пътник. Беше свободна. Мерна отражението си на стъклото и не можа да се познае.

Кой седи тук? Кой може да е това?

Извади бележника си и после дълго седя, захапала химикалката, като от време на време хвърляше по някой поглед през прозореца. Толкова ѝ се искаше да е интригуващата непозната, която седи във влака и пише, но нищо не ѝ идваше на ум. Нито дума. Въображението винаги ѝ е било слабото място, а сега съвсем бе изчезнало.

Написа: „Седя във влак…“, но спря дотук. Написа го пак. И пак. След като в продължение на десет минути запълваше страниците с тези три думи, погледна отражението си. Непознатата.

Стига вече!

Напъха бележника обратно в чантата и отиде до тоалетната. Дълго стоя, облегната на умивалника и взряна в огледалото. После си намокри лицето, напълни шепи с течен сапун и се изми старателно; изтри всеки милиметър грим. Накрая си изплакна косата, за да махне лака и се бърса с хартия, докато косата ѝ увисна безформена около лицето.

Съблече се, извади черния анцуг от чантата и си го навлече. След като видя резултата в огледалото, констатира, че изглежда отвратително.

Ето това съм аз.