Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
— Ако може да бъде направено, то кревакхите ще го направят — каза Керан. — За мен беше чест да служа с някои от тях в Алагай’шарак. На Ала не съществуват по-добри следотърсачи.
Строевият офицер все още се чувстваше неудобно на пазара, но Абан не можеше да си позволи лукса да го остави в имението си да обучава новаците. Животът му зависеше от положението и опита на Керан.
Двамата се оттеглиха в личната стая на Абан. Кхафитът отвори едно скрито отделение в писалището си, извади снопче пергаментови листове и го подаде на Керан.
— Имам някои планове, които бих искал да прегледаш, преди да ги представя пред трона.
Керан повдигна вежди. За разлика от повечето шаруми, строевите офицери бяха грамотни, защото трябваше да попълват списъци на групите в шараджа и да могат да изчисляват издръжливостта на натиск и товар на укрепленията. Но в сравнение дори с най-последните от съпругите на Абан и дъщерите му, това го поставяше малко над едно обучено куче. Абан не би му доверил дори най-елементарната чиновническа работа и двамата го знаеха много добре.
Неочакваната молба засили любопитството на Керан; мъжът разгъна листовете върху писалището и започна да ги разглежда. Когато стигна до една карта и прочете надписа ѝ, очите му се разшириха.
— Това каквото си мисля ли е? — попита той.
— Да, и няма да говориш с никого за нея — каза Абан.
— Защо е у теб, а не у Шарум Ка? — попита Керан.
— Защото допреди две седмици Шарум Ка беше просто един фигурант — отвърна Абан. — Но ти не се притеснявай. Скоро вече ще си мисли, че всичко това е било негова идея.
На следващата сутрин Абан потегли с паланкина си към двореца. Най-добрите му кха’шаруми обграждаха мускулестите роби чини, които го носеха, пазейки го от всички страни. Завесите от тежък плат, подшити с метална мрежа, която можеше да спре копие, бяха спуснати, оставяйки го насаме с мислите му.
Дамаджата винаги го караше да се чувства изнервен, макар да проявяваше достатъчно мъдрост да не го показва. Тя винаги успяваше да го изненада, той имаше усещането, че погледът ѝ прониква в него и вижда лицемерието му с лекотата, с която вижда мократа бразда от пот на мръсното му лице.
Как ли щеше да приеме плана му, без да го има Ахман, който да го благослови и осъществи?
БУМ!
Въпреки дебелите завеси звукът беше ужасяващ. Паланкинът подскочи и Абан беше захвърлен към лакирания му таван. Чуваше виковете на хората си и когато паланкинът се претърколи на една страна, той се озова лице в лице с един от носачите си, върху когото беше паднала носилката. Мъжът изстена с изцъклени очи.
Без да му обръща внимание, Абан посегна към бастуна си, опитвайки се да подвие крака под себе си.
— Господарю! — извика един от пазачите му. — Добре ли сте?
— Добре, добре! — сопна му се Абан, като подаде глава през завесата. — Помогни ми да изляза…
Гласът му секна и той зяпна от изненада.
Шарик Хора гореше.
Всички бяха нападали по земята, дори на такова разстояние от експлозията. На улицата, близо до бушуващия пожар, лежаха окървавени минувачи, улучени от летящите парчета на някога величествените стени и цветните стъкла на най-големия храм на Еверам в зелените земи.
Керан се окопити пръв и изтича до Абан, подканяйки останалите да се изправят. Закален в битките, строевият офицер успя да загърби чувствата си и да поеме командването, но дори на неговото лице се изписа ужас, когато погледна към горящия храм.
— Кой би могъл да стори такова нещо? — попита той. — Дори дузина огнени демони не биха могли да причинят подобен пожар.
— Чински фойерверки — отвърна Абан. Тепърва щеше да разгадава тази мистерия. — Вдигни хората на крака. Трябва да стигнем до двореца колкото се може по-бързо. Изпрати наблюдатели да разберат какво става и да ми докладват своевременно.
Иневера наблюдаваше кхафита, който пиеше вода, излегнат на възглавниците в приемната ѝ стая. Беше пребледнял, покрит с прах и миришеше на пушек. Едното му око беше кървясало, а дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Бързоходците вече бяха потвърдили, че Шарик Хора гори.
— Какво се случи? — попита тя, когато мълчанието започна да я дразни.
— Очевидно чините са по-смели, отколкото смятахме — отвърна Абан. — Палежите на шараджите са били за отвличане на вниманието ни към отдалечените села, за да могат да нанесат удар в сърцето ни.
— Наистина странно съвпадение, че си станал свидетел на случилото се — каза Иневера. — Особено след като пръв дойде при мен с новините за бунта.