Играч първи, приготви се

Докато Макс подготвяшеВонегътза кацане, се приготвих за евентуална битка, като заредих бронята си и подкрепих аватара си с няколко порции космическа храна. Аркайда бе едновременно зона, разрешена за битки, и хаотична зона — което означаваше, че на нея можеха да се използват и магии, и технологии. Поради това бе изключително опасно място. Заредих всички бойни модули, с които разполагах, за да бъда подготвен за всякакви ситуации.

Когато съвършено гладката стоманена рампа наВонегътсе спусна, тя се очерта в рязък контраст на фона на цифровата чернота на планетата. Слязох от кораба и въведох код на клавиатурата на дясната си китка. Рампата се прибра и охранителната система на кораба се активира с пронизително писукане. Около корпуса наВонегътсе спусна прозрачен син щит.

Взрях се в хоризонта — нащърбена зелена векторна линия, която трябваше да внуши наличието на планини. Тук, на повърхността, Аркайда изглеждаше точно така, като че ли се намирах вBattlezoneот 1981 г. — класическа игра наАтари.В далечината триъгълен вулкан бълваше зелени пиксели лава. Дори човек да тичаше дни наред към вулкана, той винаги си оставаше на хоризонта. Също като в старите видеоигри, пейзажът на Аркайда никога не се променяше, дори да се обиколеше цялата планета.

По мое нареждане Макс бе приземилВонегътна площадка близо до екватора в източното полукълбо. Там бе празно и бе пусто. Стоях достатъчно близо, за да видя, че зелените точки, разположени равномерно по повърхността на планетата, бяха всъщност отворите на входните тунели — неоновозелени кръгове с диаметър десет метра които водеха под земята. Аркайда беше куха и всички експонати в музея се намираха под повърхността ѝ.

Докато вървях към най-близкия входен тунел, чух отдолу да гърми силна музика. Познах песентаЗасипи ме със захарнаДеф Лепардот албумаИстерия (Епик Рекърдс, 1987 г.) Стигнах до сияещия зелен кръг и скочих в него. Щом аватарът ми полетя надолу в музея, зелената векторна графика изчезна и се озовах в цветна обстановка с висока резолюция. Всичко наоколо отново изглеждаше истинско.

Под повърхността на Аркайда имаше хиляди зали с класически видеоигри, всяка от които представляваше направена с любов възстановка на зала, която бе съществувала някъде в истинския свят. Още от зората на ОАЗИС хиляди възрастни потребители идваха тук и програмираха до последната му подробност виртуално копие на местната зала за видеоигри от детството си, която така ставаше постоянна част от музея А във всяка от тези игрални зали, зали за боулинг и пицарии покрай стените бяха подредени класически аркадни игри. Тук под земята, имаше поне по едно копие от всеки игрален автомат, създаван някога. Оригиналните игри бяха записани в програмния код на планетата, а дървените шкафове на автоматите бяха проектирани да изглеждат като старинните си първообрази.

Отделните етажи на музея се състояха от просторни пещери, свързани с мрежа от подземни улици, стълбища, асансьори, ескалатори, стълби, пързалки, вратички и тайни коридори. Приличаше на огромен, многоетажен подземен лабиринт. Беше много лесно да се изгубиш в плетеницата, затова на дисплея си държах отворена триизмерна холографска карта. Мястото, на което се намираше аватарът ми в момента, бе отбелязано с примигваща синя точка. Бях влязъл в музея до стара игрална зала, нареченаЗамъкът на Аладин,разположена близо до повърхността. Натиснах върху картата точка близо до ядрото на планетата, като така посочих, че искам да стигна до там, и софтуерът начерта най-краткия маршрут, по който можех да мина. Затичах се по следата.