Лунен ловец [bg]

Погледнах я. Погледът ми изгаряше от ярост.

— Абсолютно си права, че няма.

Дочувах пискливия глас на Мира през отворената врата:

— Остави го да си върви, Сузи. Сигурно има какво да крие, щом толкова се ядосва от една невинна грешка.

Погледнах ядно към гласа зад триъгълника жълта светлина и преглътнах остроумния отговор със стиснати зъби. Не си заслужаваше усилието. Трябваше да се доверя на първоначалния си инстинкт и да я поставя на място още щом се запознахме.

Сю се обливаше в сълзи, докато тичешком заобиколи колата. Отстъпих. Точно сега нямах желание да ме докосва. Имах основание да съм ядосан и проклет да бъда, ако позволя на яда си да утихне в сребристия полуздрач.

Спря, щом ме видя да се отдръпвам, и не пристъпи напред. Брадичката й трепереше, а солените сълзи се стичаха по бузите й. Почувствах смущението и болката й. Страхът и мъката стиснаха гърдите ми и единственото, което ми се искаше да направя, бе да я взема в прегръдките си. Не, да му се не види! Прекалено дълго време бях лекомислен.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

— Вината не е твоя.

Така си беше, но ни най-малко не се успокоих. Отключих колата. Сю не се опита да ми попречи.

Тонът й оставаше тих и предпазлив. Не искаше някой да я чуе.

— Къде отиваш?

— Излизам.

— Ще се върнеш ли? — Страхът й ме блъсна в носа. Не употреби думата „някога“, но я загатна.

— Вероятно не тази нощ.

Кимна с нещастен вид. Страхът бе отслабнал, но едва доловимо.

— Може ли да дойда с теб?

— В момента не ставам за компания, Сю. Искам да остана за малко сам — напрежението все още не бе напуснало гласа ми. Нищо чудно. — Ако не ти се стои при нея, отиди в мотел, поръчай си храна в стаята и се просни пред телевизора. Или пък излез някъде.

Бе обгърнала тялото си с ръце да се защити от света. Главата й клюмна и проблясващите сълзи закапаха по земята.

— Не познавам никого, с когото да изляза. Не искам да ходя в мотел. Стаите не ми харесват, когато съм сама.

Спрях се, защото част от яростта ми се бе стопила от болката й. Облегнах се върху колата, опрял ръце на отворените прозорци. Склоних глава и си поех дълбоко дъх.

— Защо не се обадиш на Джон? Сигурен съм, че няма да има нищо против.

Поклати глава.

— Вече е седем. Сигурно си е тръгнал.

Отворих вратата на колата, наведох се и грабнах отвътре хартия и писалка. Написах телефонен номер и й подадох листа, като внимавах да не я докосна.