Лунен ловец [bg]

— Пак ли Съмърс? — запита ме той, като че ли въобще не бяхме прекъсвали разговора си.

Отпих от уискито.

— Разследва голяма кражба.

Джоко вдигна вежди при новината. Приведе се напред, загледа ме напрегнато, съсредоточил цялата си енергия.

— Ти не си крадец и това не е негова територия.

Прав е. Не крада. Следващите ми думи бяха горчиви.

Гневът ме завладя с пълна сила.

— Явно всичко, което се отнася до мен, е негова територия.

— Какво е станало? — От порите му се просмука миризма на антифриз.

— Мира — отвърнах хапливо, сякаш самото й споменаване бе достатъчно. Но не беше.

— Мира? — той замълча. Внезапно реши, че му е ясно. Познах по миризмата. Ново гадже. Нов проблем. Отчасти бе прав.

— Майката на Сю. — Изведнъж се сетих, че той изобщо не знае за Сю. Имах чувството, че сме заедно от години, макар да бе изминало малко повече от седмица. — Брюнетката, с която бях тук миналия път.

Джоко кимна с разбиране. До ноздрите ми достигна полъх на карамфил. Отново беше прав.

Разказах му всичките гадни подробности. Как съм отишъл при Сю и съм се натъкнал на колата на Съмърс. Не споделих за паниката, която накара сърцето ми да забие лудешки, когато го видях потънал в задълбочен разговор с Мира. Ако носеше разрешение за обиск, с мен беше свършено. Бях спал там поне две нощи. Преди никога не бе имал възможност да се сдобие с мои отпечатъци или ДНК и ми се искаше положението да си остане такова. Мамка му.

Но той нямаше разрешително. Просто бе попаднал на телефонен разговор. На Мира й липсвала някаква специална брошка от „Тифани“. Поздравления за Сю и милионите любители на хазарта в щата. Струваше повече от колата ми, което превръщаше случая в обир. Чул да се споменава името ми, когато разговорът приключвал, и решил да намине лично. Би продал душата си на дявола, за да получи данни за мен.

И все пак Съмърс не е глупак. Когато се озовах там, леко се отдръпна. Разбрах, че таи подозрения. Мира знаеше прекалено много за престъплението.

— Имате ли нещо против да хвърля един поглед долу? — попита той Мира.

— Аз имам нещо против — намесих се разгорещено. — Няма начин да съм се качил горе и да съм задигнал брошката, лейтенант. Влизам през отделен вход отзад. Дори нямам ключ за междинната врата. — Бях се погрижил да е така.

Обърна се към Мира:

— Вярно ли е, госпожо Куентин?

— В никакъв случай! Той влиза и излиза от къщата, когато му скимне, детектив. Не му вярвайте! Сигурна съм, че е откраднал бижуто.

За моя изненада, а вероятно и за изненада на Мира, Сю взе думата:

— Той казва истината, лейтенант. Ще ви бъда благодарна, ако отправяте въпросите си към мен. Аз притежавам тази къща и аз съм тази, която подписа договора за наем с господин Джодоне.

Олеле! Бях изненадан, но доволен от силата, с която го изрече. Една дума бе накарала Съмърс да наостри уши.