Свидетел на огъня [bg]

— Трябва да разбера — казва Юна.

— Добре, какво пък толкова — отговаря жената и завърта очи нагоре. — Имаше малко кльопачка и един телефон.

— Телефонът у теб ли е?

Грохотът и металическото стържене се усилват.

— Не можеш да докажеш, че не е мой.

Първият метровлак преминава с висока скорост. Земята се разтреперва под краката им. Камъчета подскачат по насипа на линията и бурените шумолят от въздушното течение. Празна чаша от „Макдоналдс“ се търкаля между съседните релси.

— Искам само да го погледна — провиква се Юна.

— Да бе — разсмива се жената.

Дрехите им плющят от течението. Кучето започва да лае яростно. Жената се дръпва назад, покрай преминаващите вагони, казва нещо, след което се затичва към депата. Всичко това се случва толкова неочаквано, че Юна не успява да реагира. Тя очевидно не е забелязала влака в противоположната посока. Грохотът вече е оглушителен. Влакът е успял да набере висока скорост и, странно, не се чува нищо, когато предницата му блъска жената.

Тя просто изчезва под вагоните.

Точно в мига, в който влакът със свистене забавя скоростта си, Юна успява да види как капки кръв са се събрали в куповидните листа на царичетата по насипа на линията. Влакът изпищява протяжно и странно, когато спира. Вагоните простенват, когато на накъсани тласъци забавят и спират. Става тихо, след което отново се чува слабото жужене на насекомите в дола. Водачът седи на мястото си, сякаш се е превърнал в каменна статуя. Дълга диря от кръв се е проточила по съединителните греди между релсите до тъмночервена купчина от плат и плът. Вонята от спирачките започва да се разпространява наоколо. Кучето, скимтейки, върви напред-назад по коловоза с подвита опашка и сякаш не знае къде да застане.

Юна бавно отива и вдига чантата на жената от рова. Кучето идва и започва да души, когато той изсипва съдържанието ѝ на насипа. Вятърът отнася обвивки от бонбони, както и няколко банкноти. Юна взема черния телефон и сяда на един бетонен цокъл до насипа на линията.

Западният вятър донася миризмата на град и отпадъци.

Юна отваря гласовата поща на телефона, позвънява и разбира, че има две нови съобщения.

— Здравей, мамо — чува се момичешки глас и Юна мигом разбира, че това е Вики. — Защо вече не ми отговаряш? Ако си в клиника за наркомани, искам да ми казваш, преди да отидеш. Както и да е, на новото място ми е добре. Може би го казах и миналия път.

— Получено на първи август, в двайсет и три часа и десет минути — казва автоматичният глас.

— Здравей, мамо — продължава Вики с напрегнат и запъхтян глас. — Случиха се някои неща и имам нужда да се свържа с теб, не мога да говоря дълго, само взех телефона назаем… Мамо, не знам какво да правя… Няма къде да отида, може би ще трябва да помоля Тобиас за помощ.

— Получено вчера в четиринайсет часа и пет минути.

Слънцето внезапно си пробива път на сивото небе. Сенките стават отчетливи, а гладките релси заблестяват.