Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Натисна леко бравата, влезе и застана сред стаята. Иванчо лежеше по гръб на края на леглото, за да може да стига до патефона, поставен на стол до главата му. Лежеше облечен и обут, с извити ръце под тила, унесен в дрямка. Изглежда, че усети чуждото присъствие най-напред с обонянието си, защото ноздрите му започнаха да се разширяват и да душат. Моряшките ридания свършиха и плочата застърга на празно. Той отвори очи и видя Емилия. Гледа я няколко секунди, като че искаше да свери възприятията на обонянието си с тези на зрението, и едва тогава се увери, че тя стои сред стаята с тъмен шал на раменете.
— Госпожице! — тихо каза той, без да помръдне, сякаш бе разпнат на възглавницата. — Аз ви очаквах…
— Очаквахте ме! Сега! — Емилия се усмихна с нескрито презрение, но вътрешно бе поразена от неговата увереност.
— Да, знаех, че ще дойдете… Непременно ще дойдете…
Той наистина я бе очаквал по силата на някакво свое предчувствие, което така силно порази Емилия, ала не очакваше нищо добро от нейното посещение. Тя бе дошла, и трябваше да дойде, само със съгласието на Мартин (иначе не можеше и да бъде!), за да му хвърли пръстена в лицето, а може би и да му «върне» лъжливия годеж. Очакваше я още от момента, когато не успя да запази самообладание и изпусна пръстена на пода. Всъщност той едва сега осъзна напълно докъде бе стигнал с необмислената си постъпка, стана от леглото и зачака развръзката, а тя бе съдбоносна за него. Иглата на мембраната изпука върху пукнатина на плочата и спря. Настъпилата тишина като че го притисна тежко от всички страни и го лиши от неизменното присъствие на духа при всякакви обстоятелства. Когато заговори, Емилия разбра с интуицията си, че той стои за пръв път срещу някого обезоръжен, с голи ръце и искрен. И това също я порази.
— Госпожице! — каза той, като я гледаше с трескава безнадеждност в очите. — Аз ви очаквах с ужас! С истински ужас… Злоупотребих с вашето благородство. Ето и сега, докато ви очаквах и треперех вътрешно, аз се престорих на задрямал. Лошо излезе, признавам, лошо и смешно. Ето, виждате ли, не искам и да зная, че ще ме посетят в полунощ при… такива обстоятелства. От подлост, а подлостта се ражда от безсилието. Аз ви оскърбих и съжалявам! Познавам ви добре, за да ви моля за извинение, и все пак извинете ме, ако можете, някак си… Макар че не аз… не аз, а някой друг ме подтикна. Да, жалък съм сега. Но вие не бива да ме презирате за това, че станах ваше оръдие, за да се прикривам зад гърба ви, от лесна изгода. За всичко друго можете да ме презирате, но не и за това. Аз сам и без вас щях да тръгна по пътя, по който вървя сега. Срещата ми с вас е една житейска случайност. Ето това, само това искам да знаете!
Иванчо млъкна, като продължаваше да я гледа в очите и по всичко личеше, че нито има, нито пък желае да каже нещо повече. Емилия пристъпи към него, вдигна бавно двете си ръце, обхвана главата му и го целуна по челото. Целуна го мълком с върха на устните си и излезе от стаята.
7.
След всичко това на сутринта трябваше да последва някакво обяснение между двамата. Емилия спа до късно и се събуди бодра, както често се случва след кошмарни сънища. Щом отвори очи, тя си спомни за снощното посещение при Иванчо Кутийката именно като за кошмарен сън, а когато се събуди напълно, остро изпита вината си за това посещение. Ако чичо Мартин бе при нея, тя щеше да му разкаже за приключението, което бе предприела, за да накаже «годеника» си за неговата дързост. Друго обяснение тогава нямаше за случая. По-късно, когато нейният «паж» Янко Марев й поднесе закуската и размени с нея няколко ласкави думи, тя почувства, че вината за снощното приключение не гнети така тежко съвестта й. И до обед, докато скиташе сама из околността, не се вълнуваше толкова за постъпката си, колкото за това, че не бе имала възможност веднага да я сподели с чичо Мартин. След няколко дни някак си не можеше, а и не желаеше да му изповяда вината си. Внушаваше си, че мигът на изповедта е пропуснат, и то по негова вина. Той бе длъжен, казваше си тя, ако е бил буден, да се заинтересува защо съм напуснала леглото му късно след полунощ и къде съм ходила. Ако пък не е бил буден, което е повече от съмнително, длъжен бе също така, още като се прибирахме, да прояви някакво отношение към нелепата сцена, която се разигра на вечерята. Между другото Емилия имаше известно основание да се съмнява, че чичо Мартин се е преструвал на заспал. По нашия край отдавна се знаеше, че той спи с отворени очи, а разправяха още, че имал толкова чувствителен слух и обоняние, щото можел да чува и подушва по миризмата хора и животни от голямо разстояние. Това бе вярно, както бе вярно, че стреляше с карабината си безпогрешно, без да я прикладва. Тези навици той бе придобил още от времето, когато скиташе сам по света и се осланяше единствено на сетивата и оръжието си. Емилия бе чувала за тези неща, сама познаваше бързите му рефлекси, ала не знаеше, че чичо Мартин спи със затворени очи само в леглото на жена, иначе едва ли щеше да гадае толкова много дали през оная нощ се е преструвал на заспал, или не.