Преди да се родя и след смъртта ми

— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.

И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на «годеника» й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и «затова, затова не бива да му подавам ръката си». Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.

— Аз сама! — каза тя, надяна пръстена на пръста си и със същата ръка вдигна чашата. — Благодаря ви, господин Кутиев, за ваше здраве!

Тя изпи виното наведнъж, тръсна празната чаша на масата по харамийски, а мъжете гръмогласно и одобрително се засмяха. Алкохолът й възвърна дръзката увереност на малка палавница, която я правеше симпатична и съзаклятнически близка на тези мъже. Те бяха минали през иглените уши на досегашния си живот, за да стигнат до голямата къща сред гората по своя воля, и все пак независимият характер на младата и красива госпожица ги изпълваше с възхищение, нежност и другарска преданост към нея. Всички знаеха историята на лъжливия й годеж с Иванчо Кутийката и не придадоха някакво по-особено значение на смешния и забавен епизод с пръстена. Напротив, почувстваха се в неудобно положение, че не са се сетили да изразят уважението си към госпожицата така красноречиво, и започнаха да бърникат из джобовете си. Оказа се, че и в джобовете на официалните им костюми, необличани кой знае откога, се намират такива «скромни подаръчета за спомен на госпожицата», като златни и сребърни гривнички, обички, огърлички и даже една връзка с турски пендари. И цялата тази бижутерия, причинила кой знае колко радости и мъки на някои хора, се появи пред Емилия във вид на блестяща купчинка. Тя изпита отвращение, като си помисли, че щом приеме толкова скъпи вещи, тъй или иначе ще влезе в ролята на пълноправен член в обществото на тези галантни господа. В същото време съобрази, че кавалерската им щедрост не бе случайна, а обмислена — пръв да й поднесе подарък секретарят им, а след него останалите. И в двата случая обаче техните подаръци елиминираха донейде подаръка на Иванчо Кутийката, а това бе най-важното за нея.