Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
И все пак, когато се прибраха с чичо Мартин в стаята си, Емилия си даде сметка, че в ласките й има нещо чисто женско и лукаво, пресилено и предумишлено, за да го предразположи към откровеност, а това бе сигурен знак, че гордостта й все още не е успокоена. Никой от близките и познатите й не подозираше каква изтънчена, почти порочна гордост, неприсъща на толкова млада жена, се криеше под изблиците на нейния буен, жизнерадостен характер, може би само чичо Мартин бе я открил, но никога, нито дори с намек не бе си позволил да я уязви. Сега той спеше (или се правеше, че спи!), а Емилия, както много пъти досега, си спомни оня тъжен есенен ден преди години, когато го изпрати с файтон извън града, падна в краката му и ги нацелува, както Магдалена бе целувала краката на Исус. Тя не бе на себе си от някаква необуздана екзалтация и все пак видя и завинаги запомни, че и той не бе на себе си и сякаш му стана страшно и непоносимо. Дали тогава не изпита презрение към порива й за всеотдайност (защото бе спонтанен и обвързващ), или се почувства недостоен да я види в краката си? Ето тази загадка измъчваше сърцето и ума й, щеше да ги измъчва и занапред. Ако сега се преструваше на заспал, за да пощади гордостта й, той всъщност я оставяше да изнемогва от собствената си суета. Че бе проявила «жалка суета», като позволи да й даде подарък човекът, когото презираше повече от всички, в това нямаше ни най-малко съмнение, толкова повече че веднага и безпогрешно бе отгатнала намерението му. Но ако Мартин наистина не бе отдал значение на пръстена «за вас», както и на «приятните изненади», то това бе най-страшното. Най-страшното и непреодолимото.
Емилия се заслуша в диханието му и с цялото си същество се увери, че той спи дълбоко и непробудно. И тогава до слуха й се докоснаха звуци от музика. Тихи и тънки като игли, те сякаш се промъкваха през порите на варосаната стена и все пак тя долови мелодията на шлагер, който изплакваше фаталната си изповед: «За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.» Емилия отметна завивката и слезе от леглото. Не се боеше вече, че ще събуди чичо Мартин, наметна шала на раменете си и излезе боса в тъмния коридор. Риданията на «удавника» я водеха като нишки към вратата, през една от тяхната, под която светеше тънка ивица. Но и да не светеше ивицата, тя знаеше, че това е стаята на Иванчо Кутийката, както знаеше, че ще отвори вратата и ще влезе. Ала не знаеше защо трябва да влезе при него — да му каже очи в очи, че го презира, да го утеши или да му отмъсти. А може би знаеше защо отива при него, само че не можеше да го назове с думи. Чувстваше го в себе си и в същото време го виждаше отразено в тъмнината като неясна картина без размери, с преливащи се ту ярки, ту избледняващи до сиво образи и цветове и тази цветна вакханалия, както бива в съновидение, едновременно излъчваше ридаещи звуци на едно мизерно, отблъскващо страдание и весели, победоносни трели на просташко самодоволство. Виждаше и своя образ в хаоса на тези луди цветове и звуци, разкъсан и деформиран, но и себе си не можеше да назове с думи. До вратата имаше само няколко крачки, но това бе дълъг, изнурителен път. «Дали не съм пияна?» — помисли тя и си спомни, че бе пила само две чаши вино, едната наведнъж в самото начало, а другата до края на вечерта. «Ето, усещам как ходилата ми се отлепват от клея, защото дъсченият под е още нов, усещам как отлепването започва от петите и свършва до пръстите на краката ми, чувам неприятното звекане, което разнася миризмата на клея. Как ще съм пияна! Трябва да се овладея и да се върна, ето всичко!» Но докато мислеше така, тя пристъпваше напред като сомнамбул, съзнаваше, че се движи именно като сомнамбул, и все пак не се връщаше назад. През светлата ивица под вратата се промъкваха все по-плътни същите пресипнали ридания, които предизвикваха у нея страшно отвращение. «Плачи ти, сърце!…»