Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Моят некролог бе най-пресен, миришеше още на печатарско мастило. Един мастит критик бе съчинил текста. Беше написал толкова и все отрицателни статии за съчиненията ми, та бях започнал да си мисля, че Господ го е назначил за помощник на архангел Михаил да отнесе един ден на небето бедната ми съчинителна душица. Сега обаче бе осенен от такова славословие, че ако бях жив, не щях да понеса товара на толкова много слава. Само някакви си двайсетина реда бяха достатъчни да се убедя, че макар и посмъртно, правдата винаги възтържествува, освен ако критикът не бе изразил чрез тези редове радостта си, че отсега нататък няма да му създавам грижи.
Приживе имах навик да чета некролози. У нас те са много като в никоя друга страна по света и човек не може да ги отмине, без да им хвърли по един поглед. Почти всяка входна врата, стена или ограда е нашарена с тъжните вопли на близките на покойниците. Трудно може да се обясни това публично споделяне на скръбта от загубата на близък човек. Може би споделената скръб, макар и с непознати, се понася по-леко? За съжаление обаче понякога жалбите на опечалените се превръщат в забавно и дори смешно словотворчество.
Често мъката на починалия се излива в мерена реч.
И т.н.
На обяд неколцината опечалени, след като бяха яли пердах от градушката, влязоха в писателското кафене да се постоплят и отдъхнат. Седнаха, както се полага след погребение на приятел, да пият по една малка за «Бог да го прости!». След всяка глътка ме споменаваха с добра дума, като изброяваха добродетелите ми: добър, честен, талантлив, безкористен, услужлив, верен приятел, справедлив редактор, с една дума — модел на съвършен човек. Но, както е известно на пишещите от цял свят, без една може, но с една никак не може. Тези «малки» имат чудодейното свойство да превръщат скръбта в най-добро разположение на духа. След четвъртата «малка» някой каза, че не бива да се увличаме в положителната си преценка за покойния, а да бъдем реалисти. (Всички се съгласиха с него.) Така де! Ако отсъдим трезво, той с нищо не беше повече от нас. Колкото до характера му, всички го знаем. Опак, противоречив, темерут, съмняващ се във всичко, скептик и в края на краищата — нихилист. Така де! Нека си бъдем реалисти! Припомниха случаи, когато съм оспорвал безспорните качества на някои (техни) книги и така изброиха всичките ми слабости и пороци, както преди това — добродетелите ми. Настроението им се променяше според броя на «малките». Разказваха весели истории и вицове, караха се, спореха, смееха се, а ето че един запя някакъв шлагер и другите започнаха да му пригласят.
Бях чел, че някои племена посрещат раждането на човека с дълбока скръб, а смъртта му — с радост и веселие. Най-мъдрото отношение към човешкото битие.
9.
Философът Плотин твърди, че душата започва истинския си живот, след като напусне тялото. Същото казва и Еврипид, а именно че животът е смърт, а смъртта — живот. Приживе за нищо на света не можех да повярвам на тези древни господа. Сега обаче съм изумен от тяхната свише прозорливост и се питам как са могли да проумеят тази отвъдна истина, докато са били още живи. Имам вече възможност да проверявам истината им на «практика».
Но и народът е прозрял една истина. След като напусне тялото, душата остава четиридесет дни на земята и след това се въздига в «горния» свят за цяла вечност. Ето защо сега съм повече земен, отколкото небесен жител. А както съобщих в началото на своя разказ, още в мига на смъртта милостта ми се размножи в два броя — телесни останки и дух. Духът ми пък придоби свойството да се пренася мигновено и безпрепятствено когато и където си пожелае и да се претворява в каквото си пожелае, невидим, неуязвим от нищо и от никого. Да се пренасят във всяка точка не само на земята, но и в космоса, това е мечта на живите, която се осъществява само във фантастичните романи и филми.