Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.
Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:
— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…
Усещам как очите ми се напълват със сълзи.
— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?
— Не! Не съм станала наркоманка! — Възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…
Отпивам голяма глътка от чашата си. О, Боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!
Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.
— Истината е, че аз… — започвам бавно.
— Да? — отронва подканящо мама.
— Истината е, че… — Отварям очи и довършвам бързо: — …един човек ме преследва. Един мъж на име… на име Дерек Смийт.
Настава гробно мълчание. По едно време чувам как баща ми си поема дълбоко дъх, за да заговори.
— Знаех си аз! — изпреварва го мама с изтънял от напрежение треперлив гласец. — Знаех си! Предусещах, че нещо не е наред!
— И ДВАМАТА предусещахме, че нещо не е наред! — подчертава татко и тежко обляга лакти на масата. — От колко време, Беки?
— Ами, ъъъ… вече от няколко месеца — отвръщам, забила поглед в чашата си. — Всъщност, само ми … досажда. Не че ме заплашва или нещо подобно. Само че аз… не издържам повече.
— А кой е този Дерек Смийт? — пита татко. — Познаваме ли го?
— Не, не мисля. Запознах се с него в… Запознах се с него служебно.
— Ами да, разбира се! — възкликва мама. — Младо, хубаво момиче като теб, с престижна кариера… Знаех си, че така ще стане!
— Той също ли е журналист? — пита татко.
Поклащам глава отрицателно и пояснявам:
— Не, работи в Ендуич Банк. И непрекъснато ми звъни по телефона, уж че отговарял за банковата ми сметка. Звучи правдоподобно, но е ужасно настъпателен и това ме потиска.
Отново настъпва мълчание — родителите ми осмислят чутото, а аз захапвам поредната шоколадова сладка с ром.
— Е… — казва мама най-сетне, — мисля, че трябва да се обадим в полицията.
— Не! — възкликвам и от устата ми се посипват трохи от сладката. — Не искам да замесвам полицията! Той всъщност не ме е заплашвал или нещо подобно. Просто е адски досаден. И си помислих, че ако изчезна за малко от града…
— Разбирам — казва татко и поглежда многозначително мама. — Има резон в това.
— Така че ще ви помоля — стисвам здраво длани в скута си, — ако позвъни тук, да кажете, че съм заминала нанякъде и не знаете на какъв номер може да ме намери. Както и да казвате същото на всеки, който ме потърси. Дори на Сузи.
— Сигурна ли си? — пита мама, смръщила вежди неуверено. — Няма ли да е по-добре да се обърнем към полицията?
— Не! — възкликвам настойчиво. — Това само ще го накара да се почувства още по-важен. Просто искам да изчезна за известно време.
— Няма проблем — казва татко. — Що се отнася до нас, не си тук и не знаем къде си.
Пресяга се през масата и слага успокоително ръка върху стиснатите ми длани. Виждам изписаната по лицето му тревога и започвам да се ненавиждам заради постъпката си. Изпитвам толкова остро чувство на вина, че за един кратък миг ме обзема желание да избухна в сълзи и да им разкажа всичко, възможно най-откровено.
Но… не, не мога да го направя. За нищо на света не мога да призная пред моите обичливи и мили родители, че тяхната уж преуспяваща дъщеря, с уж престижна работа в действителност е неуспяваща да се справя с живота измамница, затънала до ушите в дългове.
И така, вечеряме (купен от супермаркета пай с месо и зеленчуци), гледаме заедно някакъв филм по Агата Кристи, след което се качвам горе в моята стая, намъквам една стара памучна нощница и се мушвам в леглото. На другата сутрин се събуждам много по-щастлива и така добре отпочинала, както не съм била от седмици наред.
А което е най-важното — както си лежа, загледана в тавана на някогашната си детска стая, се чувствам в пълна безопасност. Скрита като в пашкул от останалия свят; уютно увита в памук. Докато съм тук, никой не може да се докопа до мен. Всъщност, никой дори НЕ ЗНАЕ, че съм тук. Няма да получавам гадни писма, нито гадни телефонни обаждания, нито пък гадни посещения. Сякаш се намирам в манастир. От плещите ми е свалено бремето на всяка отговорност. Все едно че съм отново петнадесетгодишна и не е нужно да се тревожа за каквото и да било, освен да си напиша домашното. (А на всичкото отгоре нямам и нищо за домашно.)