Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
Не! Няма начин да са анулирали „Виза“ картата ми! Абсурд!
Сърцето ми се разтуптява тревожно. Обзема ме паника. Добре де, знам, че имам някои издънки в плащането на сметките, но… имам нужда от „Виза“ картата си. Тя ми е ЖИЗНЕНО необходима! Нямат право да я анулират така… така изневиделица! Изведнъж се разтрепервам и сякаш ми прималява.
— Вижте, хората чакат — казва касиерката и ми посочва с жест опашката. — Ако не можете да платите…
— Разбира се, че мога да платя — прекъсвам я рязко, с пълното съзнание, че съм се изчервила като домат.
С треперещи ръце започвам да ровя из портфейла си и най-сетне измъквам сребърната си кредитна карта на редовен клиент на „Октагон“. Тъй като я бях забутала под другите, известно време не съм я ползвала.
— Ето — казвам, — ще платя с тази.
— Чудесно — отговаря касиерката вече не чак толкова любезно и пъхва картата в машинката.
Едва докато чакаме мълчаливо картата ми да бъде одобрена, започвам да се питам как всъщност стоят нещата с просрочения ми кредит в „Октагон“. Преди време май получих от тях едно доста остро писмо. Нещо за натрупани неплатени сметки и други подобни дивотии. Сигурна съм обаче, че отдавна съм ги разчистила. Или поне част от тях. Нали така? Убедена съм, че…
— Момент само, налага се да звънна по телефона — казва касиерката, загледана в екранчето на машинката, в която е пъхната картата ми.
Пресяга се и набира някакъв номер на телефона, който е до касовия апарат.
— Касата е — казва тя в слушалката. — Да ви издиктувам номера на една сметка…
Чувам някой да въздъхва шумно на опашката зад мен. Усещам как лицето ми пламва все повече и повече. Не смея да се огледам наоколо. Не смея да помръдна.
— Разбирам — казва касиерката и затваря телефона.
Вдига поглед към мен и когато виждам израза на лицето й, стомахът ми се свива. Няма и помен от предишната учтивост и извинителни усмивки. Гледа ме с неприкрита враждебност.
— От нашия финансов отдел настояват спешно да се свържете с тях — казва ми с остър тон касиерката. — Ще ви дам номера им.
— Няма проблем — отговарям, като се опитвам гласът ми да звучи непринудено. Подобно искане си е съвсем в реда на нещата, нали така? — Ще им се обадя при първа възможност. Благодаря.
Протягам ръка да си прибера картата. Вече ми е все тая за покупките. Искам единствено да се махна колкото се може по-бързо оттук.
— Съжалявам, но се боя, че сметката ви при нас е блокирана — казва касиерката, без изобщо да си дава труда да прояви поне малко тактичност и да говори по-тихо. — Налага се да анулирам картата ви.
Зяпвам я шокирано. Чувам как хората от опашката зад мен започват да шушукат и да се побутват.
— И ако не можете да платите по друг начин… — добавя касиерката, гледайки многозначително моите струпани върху лентата покупки. Новия ми пеньоар. Новия ми комплект спално бельо. Ароматизираната ми свещ. Подозрително огромна камара от най-разнородни неща. Неща, от които изобщо нямам нужда. И за които не мога да платя. Изведнъж усещам да ми прилошава дори само при вида им, да не говорим пък за ужасното неудобство, което изпитвам от цялата тази ситуация.
Мълчаливо кимвам с глава. Чувствам се така, сякаш са ме хванали да крада.
— Елза — обръща се касиерката към продавачката, — би ли върнала тези неща тук по рафтовете? В крайна сметка клиентката реши да не ги купува.
С подчертано безизразно изражение на лицето момичето започва да сваля пакетите от лентата.
— Следващият, моля — обръща се касиерката към опашката.
Жената зад мен пристъпва напред и с явно неудобство отбягва погледа ми. Бавно се обръщам и тръгвам към изхода. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голямо унижение. Имам чувството, че всички ме гледат — продавачките, клиентите, всички! — като се побутват и шушукат зад гърба ми: „Видя ли? Видя ли какво стана?“
Вървя с омекнали крака, забила поглед в земята. Какъв кошмар! Трябва да се махна, трябва да се махна възможно най-бързо оттук. Да изляза от магазина на улицата и да отида…
Да отида… къде? Вкъщи, предполагам.
Не, не мога да се прибера вкъщи. Нямам сили да гледам Сузи в очите, която сигурно пак ще почне да ми повтаря колко мил човек бил Таркуин — още по-малко пък да налетя на самия него. О, Боже! При тази мисъл буквално ми прилошава.
Какво да направя? Къде да отида?
С треперещи крака поемам по тротоара, отклонявайки поглед встрани от подигравателно пищните витрини на магазините. Какво да направя? Къде да отида? Чувствам огромна пустота в душата си. Ушите ми бучат, вие ми се свят от обзелата ме паника.