Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Нещо, което беше търпеливо и хитро, някаква жива сила, която лежеше скрита в гората, в скалистата местност, през която минаваха. Скътала беше злоба и мъст за тях. Сила, която ги наблюдаваше как упорито навлизат все по-навътре в гигантската планина, която препречваше пътя към кралството на Паранор. Те вървяха бавно на север, в нестройна колона, която се очертаваше на фона на черното като въглен небе. Телата им бяха плътно загърнати във вълнените плащове, лицата наведени срещу вятъра. Склоновете и каньоните бяха покрити с ронливи камъни и напукани от невидими цепнатини, поради което ходенето беше изключително опасно. Не веднъж някой от малката група беше засипван от порой от падащи камъни и пръст. Но нещото, спотаило се в земята, все още предпочиташе да не се показва. То просто се задоволяваше да оставя присъствието му да бъде усещано от осемте мъже и да чака ефекта от това усещане да изцеди и последната им капка издръжливост. И тогава преследвачите щяха да станат преследвани.
Не след дълго това стана. Съмненията започнаха да гризат тихо, упорито мозъците им. Съмнения, които се надигаха като фантоми от страховете и тайните, които мъжете таяха дълбоко в себе си. Разделени един от друг от студа и воя на засилващия се вятър, всеки един от тях остана изолиран от спътниците си, а невъзможността да контактуват помежду си само изостряше растящото им чувство на безпокойство. Само Хендъл оставаше неуязвим. Характерът му на мълчалив самотник го беше закалил и не му позволяваше да се съмнява в собствените си сили, а спасяването му на косъм от вбесените гноми в прохода на Джейд го лиши, поне за момента, от всякакво чувство на страх от смъртта. Доближил се беше до смъртта, стигнал беше до нея толкова близко, че накрая само инстинктът му го спаси. В началото гномите го нападнаха от всички страни. Прииждаха на тълпи, рояха се нагоре по склона безразсъдно вбесени до такава степен, че само проливането на кръв можеше да уталожи омразата им. Той реагира бързо, отстъпи към хребетите на Волфсктааг, притихна неподвижно в храстите и хладнокръвно изчака гномите да се разгърнат така, че някой от тях да влезе в обсега му. Само за секунди зашемети нищо неочакващия преследвач, загърна пленника си в собствения си плащ по обичайния за джуджетата начин и после извика за помощ. В тъмнината, разгорещени от възбудата на преследването, гномите не успяха да разпознаят нищо друго, освен плаща. Те разкъсаха събрата си на парчета, без да си дават сметка за това. Хендъл остана скрит и на следващия ден се измъкна през прохода. Отново беше оцелял.
Младежите от Вейл и елфите не притежаваха силно развитото у Хендъл чувство на увереност в себе си. Пророчеството на призрака Бремен ги беше потресло. Воят на вятъра сякаш повтаряше думите, отново и отново. Един от тях щеше да умре. О, пророкът го беше казал по друг начин, но подтекстът беше повече от ясен. Това беше една жестока перспектива и никой от тях не искаше да я приеме като истина. Те щяха да се опитат някак си да докажат, че предсказанието е грешно.
Далеч в началото на колоната, с огромното си тяло, приведено срещу увличащата сила на вятъра, Аланон премисляше събитията, които се случиха в Шейлската долина. За стотен път размисляше върху странната му среща с призрака на Бремен, друидът с незапомнена възраст, който беше обречен да се скита в пъкъла до окончателното унищожаване на Господаря на магиите. Но сега го смущаваше не видението на призрака. Тормозеше го това, което знаеше. То беше толкова ужасяващо, погребано дълбоко сред най-ужасните му истини. Спъна се в издадена скала, олюля се леко и се опита да запази равновесие. Кръжащ ястреб изкрещя пронизително в мрака и се снижи в небето над отдалечен връх. Друидът се поизвърна към мъжете, които го следваха и се опитваха да не изостават. От призрака беше научил нещо повече от пророческите му думи. Но не каза на другите, на хората, които му се доверяваха, цялата истина, както не им беше казал цялата легенда за приказния Меч на Шанара. Дълбоките му очи горяха от вътрешен гняв към предсказанието, за което се беше зарекъл да не им казва всичко. За миг се замисли дали да не им каже. Толкова много бяха дали от себе си, а това беше само началото… Но миг по-късно прогони мисълта от главата си. Необходимостта беше по-свят бог от истината.
Сивотата на зората бавно се стопи в сивотата на обеда, а преходът през Драконовите зъби продължаваше. Хребетите и склоновете ту се появяваха, ту се скриваха с досадно потискащо еднообразие, което създаваше впечатление в съзнанието на изтормозените хора, че изобщо не напредват. Пред тях зловещо се издигаха огромните, извисяващи се контури на върховете на фона на мъглявия северен хоризонти им се струваше, че вървят направо към стена от непробиваем камък. После навлязоха в широк каньон, който се виеше остро надолу и преминаваше в тясна, лъкатушна пътека, която се провираше между две огромни скали и се губеше в гъстата мъгла. Аланон ги водеше в реещата се сивота, когато хоризонтът изчезна и вятърът утихна. Тишината настъпи внезапно и неочаквана Звучеше като тих шепот в извисяващите се скални маси и говореше на измъчените мъже тихо, предпазливо. После проходът се разшири леко и гъстата мъгла се разсея в рядка мъглявина, която разкри висок пещерен отвор в скалата, където беше краят на лъкатушната пътека. Входът на Палата на кралете.