Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Мениън Лий се сгуши в прикритието на камъните по пътеката, която водеше нагоре съм Долината на призраците, и зачака тайнственото същество, което ги беше дебнало в Драконовите зъби. На отсрещната страна, скрит в тъмнината на сенките, беше Принцът на Калахорн. Острието на големия му меч беше обърнато надолу и опряно в скалите, а едната му ръка беше отпусната върху дръжката. Мениън се взря в тъмнината. Нищо не се помръдваше. Можеше да вижда само петнадесет ярда пред себе си. След това имаше остър завой, който скриваше останалата част от пътеката. Чакали бяха най-малко половин час и още нищо не се появяваше, въпреки уверенията на Дюрън, че нещо ги преследва. За момент Мениън се зачуди дали съществото, което върви по петите им, не е някой от пратениците на Господаря на магиите. Всеки Носител на черепи можеше да се вдигне във въздуха, да мине зад тях и да застигне останалите. Мисълта го уплаши и тъкмо се канеше да даде знак на Балинор, когато вниманието му беше привлечено от внезапен шум по пътеката под тях. Незабавно се прилепи към скалата.
Ясно се чуваше шум от някой, който подбираше пътя си нагоре по виещата се пътека и се влачеше бавно сред големите камъни в слабата светлина на приближаващата се зора. Който и да беше той или каквото и да беше топа, явно не подозираше, че те са скрити горе, или по-лошо, не се интересуваше, защото изобщо не си правеше труда да прикрива стъпките си. Секунди по-късно тъмна фигура се появи на пътеката точно под прикритието им. Мениън хвърли бърз поглед и за миг квадратната форма и влачещата походка на приближаващата се фигура му заприлича на Хендъл. Сграбчи меча на Лий и зачака. Планът за нападението беше прост. Той трябваше да скочи пред натрапника и да му препречи пътя отпред. В същия момент Балинор щеше да му отреже пътя за отстъпление.
Със светкавичен скок планинецът, с вдигнат меч, се озова лице срещу лице със странния натрапник и му заповяда да спре. Приведената фигура пред него се приближаваше бавно. Изведнъж една силна ръка се повдигна леко и показа огромен железен боздуган, който проблесна леко. Секунда по-късно, когато очите на двамата се срещнаха, те смаяно се разпознаха, хвърлиха оръжията си и принцът на Лий нададе вик на изненада.
— Хендъл!
Балинор излезе от сенките иззад новодошлия тъкмо навреме, за да види как ликуващият Мениън подскочи във въздуха нададе див вой на необуздана радост и се хвърли да прегръща по-малкото, набито тяло. Принцът на Калахорн постави облекчено големия си меч в ножницата, усмихна се и поклати учудено глава при вида на изпадналия в екстаз планинец и дърпащото се, мърморещо джудже, което смятаха за мъртво. За пръв път след успешното им измъкване през Прохода на Джейд във Волфсктааг, той усети, че успехът им е близък и че групата сигурно щеше да се изправи заедно пред Меча на Шанара.
ГЛАВА 14
Зората увисна над необятните спящи хребети и върхове на Драконовите зъби със сурова, безмилостна невъзмутимост, която не обещаваше нищо приятно и хубава Топлината и светлината на изгряващото слънце бяха напълно скрити от ниските пластове облаци от гъста мъгла, която се бяха настанили в зловещите височини и не помръдваха. Вятърът духаше свирепо над голите скали и беснееше сред каньоните и скалистите падини, препускаше през склоновете и хребетите, завираше се в оскъдната растителност и така я огъваше, че насмалко не я прекършваше, после се шмугваше през смесицата от облаци и мъгла с неуловима бързина, но я оставяше необяснимо и странно неподвижна. Воят на вятъра приличаше на силното боботене на разбиващ се в открит бряг океан, силен и напорист. Птиците се стрелваха към небето и политнаха е вятъра, който понасяше крясъците им и ги разпиляваше. На този връх нямаше почти никакви животни — тук-там някое стадо от изключително издръжлива порода планински кози и малки, покрити с козина мишки, които обитаваха най-затънтените дълбини на скалите. Въздухът беше повече от студен. Той беше кучешки студен. Снегът застилаше по-горните части на Драконовите зъби и на тази надморска височина промяната на времето почти не влияеше на температурите, които рядко се качваха до нула градуса.
Това беше коварна планина, огромна, висока и невероятно масивна. Тази сутрин тя като че ли беше потънала в странно очакване на малката група, тръгнала от Кълхейвън. Осемте мъже не можеха да се отърват от тревожното чувство, което метеше мислите им, докато навлизаха бавно и все по-надълбоко в студенината и сивотата на планината. Пророчеството на Бремен беше повече от смущаващо, както и самата мисъл, че скоро щяха да се опитат да преминат през Залата на кралете. На имаше друго, което повече ги гнетеше. Нещо ги дебнеше.