Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
Тисая де Врие се надигна, стисна с длани страничните облегалки на стола.
— Защо питаш? Това е тяхна лична работа. Не ни засяга.
— Разбира се. — Вилгефорц погледна писмото, захвърлено на масата. — Не ни засяга. Но мен ме ръководи не нездравото любопитство, а загрижеността за емоционалното състояние на член на Съвета. Поразен съм от това как е реагирала Йенефер на съобщението за смъртта на този… Гералт. Според мен би трябвало да е способна да се успокои и да се примири, вместо да изпада в депресия или прекомерен траур, нали?
— Несъмнено би трябвало да е способна на това — каза студено Тисая. — Още повече, че такива вести са стигали до нея неведнъж. И винаги са се оказвали слухове.
— Вярно е — потвърди Теранова. — Този Гералт, или както там се казва, умее да се грижи за себе си. И в това няма нищо странно. Той е мутант, апарат за убийства, програмиран по такъв начин, че да убива останалите и да не позволява да бъде убит. Що се отнася до Йенефер, не си струва да се занимаваме с нейните мними емоции. Познавам я. Тя не се поддава на емоциите. Играеше си с вещера и това е всичко. Очароваше я смъртта, с която този тип постоянно се заиграва. А когато най-накрая се наиграе, проблемите ще изчезнат.
— Засега — изрече сухо Тисая де Врие — вещерът е жив.
Вилгефорц се усмихна и погледна отново захвърленото пред него писмо.
— Нима? — каза той. — Не мисля.
Гералт леко потрепери, преглътна. Вече беше преминало първото сътресение след изпиването на еликсира, започваше активната фаза, характеризираща се с лек, но неприятен световъртеж, с който е съпроводено адаптирането на зрението към тъмнината.
Адаптирането протече бързо. Нощният мрак оредяваше, всичко наоколо ставаше сиво, мъгливите и неясни в началото контури постепенно ставаха по-контрастни, ясни и отчетливи. В излизащата на крайбрежието уличка, която току-що беше тъмна като вътрешността на бъчва с катран, Гералт вече различаваше плъховете, бродещи из канавката и душещи локвите и процепите в стените.
Слухът му също се изостри под въздействието на вещерската отвара. Плетеницата от посърнали улички, в която допреди минута се чуваше само как шуми дъждът във водосточните тръби, оживяваше, изпълваше се със звуци. Сега той чуваше врясъците на воюващи котки, лая на кучетата оттатък канала, смеха и виковете, долитащи от кръчмите на Оксенфурт, ругатните и песните в кръчмите на салджиите, далечните, тихи трели на флейта, свиреща игрива мелодия. Оживяха тъмните заспали къщи — Гералт започна да долавя хъркането на спящите хора, тежките крачки на воловете в оборите, пръхтенето на конете в конюшните. От една от къщите навътре в уличката долитаха приглушените, трескави стонове на любеща се жена.
Звуците се увеличаваха, набираха сила. Той вече долавяше думите на гуляйджийските песни, научи името на партньора на стенещата жена. Откъм канала, от Мирмановата къща на колове долиташе нечленоразделното бърборене на знахаря, докаран от Филипа Ейлхарт до състояние на пълен и вероятно необратим идиотизъм.
Наближаваше изгревът. Дъждът най-накрая беше престанал, спря и вятърът, тласкащ облаците. Небето на изток отчетливо се развиделяваше.
Плъховете в пресечката изведнъж се разтревожиха, пръснаха се в различни посоки, скриха се между кутиите и боклуците.
Вещерът чу стъпки. Четирима или петима души, засега не можеше да определи точно. Погледна нагоре, но не забеляза Филипа.
Мигновено промени тактиката. Ако Риенс беше сред приближаващите се, вещерът нямаше големи шансове да го хване. Отначало щеше да му се наложи да се бие с ескорта, а той не искаше това. Първо, защото се намираше под въздействието на еликсир, което значеше, че тези хора са обречени на смърт. И второ, защото Риенс щеше да получи възможност да избяга.
Крачките се приближиха. Гералт излезе от сенките.
Иззад ъгъла се появи Риенс. Вещерът веднага разпозна вълшебника, макар и да не го беше виждал никога по-рано. Белегът от изгаряне, подарък от Йенефер, беше скрит под сянката, хвърляна от качулката.
Риенс беше сам. Ескортът му не се появи, остана скрит в уличката. Гералт веднага разбра защо. Риенс знаеше кой го очаква в дома на знахаря. Той очакваше засада и все пак беше дошъл. Вещерът се досети защо. И то още преди да чуе тихото свистене на меча, изтеглен от ножницата. „Добре — помисли си. — Ако искате това — добре.“
— Приятно е човек да е на лов след теб — изрече тихо Риенс. — Няма нужда да те търсят. Ти сам отиваш там, където искат да бъдеш.
— Същото може да се каже и за теб — отговори спокойно вещерът. — Ти дойде тук. Исках да си тук и ти дойде.