Отмъщението на Монца

Монца одра бузата му с върха на меча си.

— Ето нещо, с което да ме запомниш.

— Ах! — Той бавно се отпусна на колене. — Няма място като дома…

Въпреки изгарящата болка чу ръкопляскане от стълбището.

— Витари — изстена той, докато жената излизаше на слънце. — Защо… винаги ме намираш… в най-неудобната поза?

— Защото изпитвам наслада.

— Вие, кучки, нямате представа… какъв късмет имате… че няма да усетите никога болката от удар в топките.

— Що не пробваш да родиш дете.

— Очарователно предложение… Ако не бях контузен точно на това място, бих се замислил над предложението ти.

Както обикновено, остроумието му остана незабелязано. Вниманието на Монца и Витари беше привлечено към бойниците. Коска се надигна с мъка. Дълга колона конници се изкачваше по хребета на запад от града. Копитата на конете вдигаха кафеникави облаци прах.

— Вече са тук — каза Витари. Отнякъде зазвуча камбана, последваха я още.

— И там — обади се Монца. Появи се втора колона. И пушек, зад хълмовете на север.

Коска гледаше, докато слънцето се издигаше и вероятно изгаряше плешивото му теме, как силите на херцог Орсо се разгръщат около града. Отрядите заемаха позиции извън обсега на защитниците. Едно солидно поделение пресече реката и дозатегна обръча. Конниците прикриваха пехотата, докато заеме позиции, след което се оттеглиха, за да се върнат към обичайното плячкосване на всичко неприбрано.

Започнаха да се вдигат шатри, появиха се и каруците на обоза. Защитниците по стените можеха само да гледат как силите на Талинс се окопават методично, като добре смазани колелца на часовник. Това не беше в стила на Коска дори когато бе трезвен. По-скоро инженерство, а не войниклък, но нямаше как да не се възхити на дисциплината.

Той разпери широко ръце.

— Добре дошли на обсадата на Визерин!

Останалите също се бяха качили на покрива, за да видят как Ганмарк обкръжава града. Монца беше сложила лявата си ръка на кръста, а дясната на дръжката на меча. Косата й се вееше около намръщеното лице. Тръпката стоеше от другата страна на Коска и гледаше изпод вежди. Дружелюбния беше седнал до вратата на стълбището и хвърляше заровете си. Дей и Витари си говореха тихо близо до парапета. Морвийр беше по-кисел от обикновено, ако това изобщо бе възможно.

— Нима ничие чувство за хумор не може да изтърпи нещо дребно като обсада? По-весело, приятели! — Коска тупна Тръпката по гърба. — Не всеки ден се вижда толкова добре подредена голяма армия! Трябва да поздравим приятеля на Монца генерал Ганмарк за търпението и дисциплината. Може да му напишем писмо.

— Скъпи генерал Ганмарк. — Монца се изплю през бойниците. — Винаги твоя, Монцаро Муркато.

— Простичко послание — обади се Морвийр. — Но несъмнено ще го оцени.

— Много войници — изръмжа Тръпката.

— Някъде към тринайсет хиляди и четиристотин — чу се тихият глас на Дружелюбния.

— Предимно талински войници. — Коска махна с далекогледа си. — Има и подкрепления от старите съюзници на Орсо. Флагът на Етрисани е на дясното крило, а този на Чезале в центъра. Професионална армия. Няма и следа от нашите стари другари, Хилядата меча. Жалко. Щеше да е чудесно да възобновим старите си приятелства, а, Монца? Сесария, Виктус, Андич. Верния Карпи, разбира се. — Да възобнови стари запознанства… и да отмъсти на старите приятели.