Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
— Всеки ден през последните три години.
— Предполагам, че не е лесно да се работи за него. — Монца пристъпи напред, гледаше я в очите. — Рано или късно чиракът трябва да излезе от сянката на учителя си, ако иска сам да стане майстор.
— Затова ли предаде Коска?
Монца за момент се сепна. После каза:
— Горе-долу. Понякога трябва да рискуваш. Да сграбчиш възможността. Но ти имаш много по-добри причини, отколкото имах аз. — Каза го така, сякаш беше очевидно.
Беше ред на Дей да се сепне.
— Какви причини?
Монца се престори на изненадана.
— Ами… рано или късно Морвийр ще ме предаде и ще отиде при Орсо. — Не беше сигурна, разбира се, но беше крайно време да се защити от тази възможност.
— Така ли? — Дей вече не се усмихваше.
— Не му харесва как командвам.
— Кой казва, че на мен ми харесва как командваш?
— Не разбираш ли? Ако отиде при Орсо, ще му трябва изкупителна жертва. За Арио.
Дей започна да схваща.
— Не. Той има нужда от мен.
— Откога си с него? Три години? Оправял се е и преди теб, нали? Колко помощници мислиш, че е имал? Виждала ли си някой от тях?
Дей отвори уста, примигна и не каза нищо.
— Може да не направи нищо и да си останем щастливо семейство. Повечето отровители са свестни, като ги опознаеш. — Монца се наведе и зашепна: — Но като ти каже, че отива при Орсо, не казвай, че не съм те предупредила.
Остави Дей да се мръщи на хляба и излезе. Беше посяла семето и трябваше да изчака да види какво ще поникне. Тръгна към стаята на последния етаж. Дъждът леко барабанеше отгоре.
Стаята, в която беше изкарала един щастлив месец с Бена насред тревожните години. Далеч от войните. В смях и приказки. Наблюдаваха света от големите прозорци. Преструваха се какъв би бил животът им, ако бяха забогатели по друг начин, а не с наемничество. Откри, че въпреки всичко се усмихва. Малката стъклена фигурка блестеше в нишата над вратата. Техният домашен дух. Спомняше си усмивката на Бена, докато се протягаше да го постави. „За да те пази, докато спиш, така както ти винаги пазиш мен“.
Усмивката й се стопи и тя отвори единия капак на прозореца. Дъждът беше обвил града в сива пелена. Далечна светкавица освети мокрите покриви долу и кулите, които се извисяваха в мрака. След миг се чу и приглушеният грохот на гръмотевицата.
— Аз къде ще спя? — Тръпката стоеше на вратата с одеяло на рамо.
— Ти? — Монца погледна стъклената статуя, после пак лицето му. Едно време беше с високи стандарти, но пък тогава си имаше Бена, две здрави ръце и цяла армия. Сега разполагаше само с шестима добре платени негодници, здрав меч и пари. Генералът трябва да се държи на дистанция от войниците. Издирваната жена трябва да се пази от всички. Но Монца вече не беше генерал. Бена беше мъртъв и тя имаше нужда от нещо. Човек може да страда заради нещастията или да се стегне и да се оправи с наличното, колкото и да е скапано. Тя затвори капака, седна намръщено на леглото и остави лампата на пода.
— Ти си тук, при мен.
Веждите му се вдигнаха.
— Така ли?
— Точно така, оптимисте. Това е щастливата ти вечер. — Леглото изскърца, когато се подпря на лакът и протегна един крак към него. — Сега затвори вратата и ми помогни да си смъкна шибаните ботуши.
Плъхове в чувал
Коска се намръщи и излезе на покрива на кулата. Дори слънцето беше решило да го тормози, но пък си го заслужаваше. Визерин се ширеше наоколо. Къщи от тухли и дърво, мраморни вили, зелените корони на дърветата, очертаващи улици и паркове. Прозорците блестяха, а стъклените статуи на покривите на богаташките къщи сияеха като скъпоценни камъни. Наоколо имаше и други кули. Десетки, някои доста по-високи от тази, на която стоеше. Всички хвърляха дълги сенки над града.
На юг лежеше синьо-сивото море. Виждаха се пушеците от прочутите стъклолеярни на близкия остров. На изток река Визер беше като тъмна змия, виеща се между сградите. Четири моста свързваха двете половини на града. По средата се намираше островът с двореца на Великия херцог Салиер. Коска беше прекарал множество приятни вечери като негов почетен гост. Когато все още го обичаха, възхищаваха му се и се бояха от името му. Толкова отдавна, сякаш в друг живот.
Монца стоеше неподвижно до парапета. Острието на меча й и кльощавата й ръка правеха идеална линия от рамото до върха. Стоманата блестеше, рубинът на пръстена сияеше в червено, а кожата й лъщеше от пот. Ризата беше полепнала по тялото й. Монца отпусна оръжието, а Коска се приближи и отпи яка глътка от каната.
— Чудех се кога ще се върнеш към пиенето.
— Уви, това е само вода. Не видя ли как се заклех да не пипна повече вино?