Отмъщението на Монца

— Вие се махайте.

Фермерът спря и се взря ужасено в блестящия метал.

— Кои сте вие, по дяволите?

— Аз ли? — извика Монца. — Това е моята къща, негоднико!

— Единайсет са — каза Дружелюбния и застана от другата й страна.

Освен двамата мъже имаше две възрастни жени и един приведен старец с треперещи ръце. Имаше жена на годините на Монца с бебе в ръце и две момиченца със стреснати очи, може би близначки. До огнището стоеше момиче на около шестнайсет. Беше вдигнало ножа, с който кормеше риба, а с другата ръка избутваше десетинагодишно момче зад себе си.

Просто момиче, което искаше да защити малкия си брат.

— Прибери меча — каза Монца.

— А?

— Няма да убиваме никого.

Тръпката повдигна вежда.

— Кой сега е оптимист?

— За щастие, имам голяма къща. — Онзи с превързаната ръка изглеждаше като глава на фамилията, затова тя се обърна към него. — Има място за всички ни.

Той свали тоягата.

— Ние сме фермери от долината. Просто търсехме подслон. Не сме откраднали нищо. Всичко си беше така, като дойдохме. Няма да ви пречим…

— По-добре недейте. Това ли сте всички?

— Казвам се Фърли. Това е жена ми…

— Не ви искам имената. Ще стоите тук и няма да ни се пречкате. Ние ще сме горе в кулата. Няма да се качвате, разбираш ли? Така никой няма да пострада.

Той кимна. Страхът му започна да се смесва с облекчение.

— Разбирам.

— Дружелюбен, прибери конете и каруцата. — Гадеше й се от гладните, безпомощни, отчаяни лица на фермерите. Ритна един счупен стол от пътя си и тръгна към стълбите. Краката й се бяха схванали от ездата. Морвийр я настигна на четвъртата площадка, Коска и Витари бяха зад него. Дей се тътреше отзад със сандък в ръце. Морвийр носеше запалена лампа — светлината й огряваше недоволното му лице.

— Тези селяни определено са заплаха — измърмори той. — Проблем, който лесно може да се реши. Дори няма нужда от Краля на отровите. Един хляб, наръсен с леопардово цвете, и няма да…

— Не.

Той примига.

— Ако възнамеряваш да ги оставиш на долния етаж, съм длъжен да изразя протест…

— Протестирай си. Да видим дали ми пука. Двамата с Дей може да вземете тази стая. — Той се обърна към тъмното и Монца измъкна лампата от ръцете му. — Коска, вие с Дружелюбния сте на втория етаж. Витари, ти явно ще спиш сама, отсреща.

— Да спя сама. — Витари подритна някаква паднала ламперия. — Историята на живота ми.

— Слизам до каруцата да донеса екипировката си в приюта за бездомни селяни на Касапина на Каприл. — Морвийр поклати глава с отвращение и тръгна по стълбите.

Монца изчака, докато стъпките му заглъхнаха. На площадката стана тихо, долиташе единствено гласът на Коска, който дърдореше на Дружелюбния на долния етаж. Монца влезе в стаята на Дей и тихо затвори вратата.

— Трябва да поговорим.

Момичето беше отворило сандъка и тъкмо вадеше парче хляб.

— За какво?

— За същото, за което говорехме в Уестпорт. За твоя работодател.

— Играе ти по нервите ли?

— Не ми казвай, че не дразни и теб.