Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

— Вече се зарекох, че няма да оставя германски крак да стъпи на италийска земя — упорстваше Катул Цезар. — Никой не трябва да ме обвини в клетвопрестъпничество.

— Вече решенията не ги взимаш ти, Квинт Лутаций, така че не може и дума да става за клетвопрестъпничество — успокои го Сула.

Квинт Лутаций Катул си оставаше сенатор от старата гвардия и отказваше да сложи на ръката си златен пръстен, както правеха това новопостъпилите в Сената; вместо това той носеше античния железен пръстен, останал от някой сенатор векове по-рано. Затова сега, когато вдигна ръка в заповеднически жест, на пръста му не заблестя злато. В този момент мъжете, дотогава замръзнали по местата си, се размърдаха и не един и двама неволно въздъхнаха.

— Напуснете всички — нареди Катул Цезар. — Чакайте отвън. Искам да поговоря насаме с Луций Корнелий.

Центурионите се обърнаха към вратата и пак един по един се изнизаха, този път навън. Последваха ги военните трибуни, личният щаб на командващия и висшите легати. Катул Цезар се върна на мястото си и тежко се отпусна върху стола си.

Той добре съзнаваше, че са го хванали натясно. Само гордостта му го беше довела толкова нагоре по течението на Атезис. При това гордост, която имаше малко общо с Рим и с римския войник; всичко се дължеше само на онази необмислена клетва, която консулът беше дал навремето, че германски крак нямало да стъпи на италийска земя. Квинт Лутаций беше твърде голям себелюбец, за да се отрече от дадената дума, дори ако за нея трябваше да заплатят няколко легиона и дори цял Рим. Колкото по-нагоре по реката бяха се изкачвали войниците му, толкова по-ясно усещаше той каква непростима грешка е допуснал. И все пак личната му гордост не му позволяваше да си го признае. Колкото по-високо се изкачваше Катул Цезар в Алпите, толкова повече сърцето му се смъкваше към петите. Затова когато пристигнаха в Тридентум, на него му хрумна красивото сравнение с Термопилите — макар че ако трябваше да разсъждава като географ, подобна прилика почти не се виждаше. Злополучният пълководец реши, че ако не друго, гибелта на това място щеше да си струва за всички в легионите му. Оттам щеше да бъде защитена и личната му чест. Пък и както името на Термопилите ехтеше през годините, така и това на Тридентум щеше да се споменава с упование и надежда. Отново малцината смелчаци щяха да се сблъскат с безбройните пълчища на враговете. „Странниче, обади на римляните, че тук лежим, послушни на техните заповеди!“ Щяха да издигнат величествен монумент, щяха да идват поклонници от цяла Италия, за подвига на легионите щяха да се пишат епически песни.