Игра на часове

— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.

Мишел посочи картините по стените.

— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.

Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.

— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.

Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.

— Е, имахте ли късмет с мама?

— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?

Еди се обърна към нея с широка усмивка.

— Сега затвори очи.

— Какво?

— Хайде, затвори ги.

След кратко колебание Мишел се подчини.

— Добре, вече може да гледаш.

Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.

— Затова поисках да ти направя снимка — обясни той.

— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?

— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.

— Но защо изобщо ме нарисува?

— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.

— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.

— Въпреки всичко съм ти благодарен.

Тя докосна опакования портрет.

— А аз ти благодаря за това.

Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.

Той повдигна брадичката й.

— Виж, съзнавам, че те поставям в неловко положение. Не те атакувам. Няма опасност утре да се събудиш и да видиш пред вратата си нова кола. Но…

— Еди… — започна тя, но той вдигна ръка.

— Но е хубаво да имаш приятел — само това искам да кажа.

— Едва ли ти липсват приятели, както мъже, така и жени.

— Всъщност съм по-скоро самотник. Рисувам и се сражавам в измислени битки.

— И се представяш великолепно и в двете — каза тя.

— Да, така е — потвърди нечий глас.