Лицето [bg]

Изведнъж той осъзна, че вече не чува стъпките на преследвача си.

По-неподвижен от картонените фигури на баща си, по-бездиханен от мумия, лежаща под египетските пясъци с изсъхнали дробове, Фрик изведнъж прозря, че тази новонастъпила тишина не беше за добро.

Над главата му се плъзна сянка, носейки се по въздуха като по вода.

Дъхът на Фрик секна и той вдигна очи нагоре.

Подпорните греди на покрива бяха само на метър и половина над главата му. Над афишите, от греда на греда прелиташе фигура, която нямаше крила, но се движеше по-грациозно и от птица, подскачаше плавно, като космонавт в безтегловно пространство, неподвластен на земното притегляне.

Това не беше призрак с мантия, а мъж, облечен с костюм, същият, който беше излязъл от огледалото и сега изпълняваше невъзможни балетни номера във въздуха.

Той се приземи на една хоризонтална греда, извъртя се към Фрик и се стрелна надолу без никаква тежестта, лек като перце и ухилен точно както Фрик си бе представял, че злият Молох, наточил зъбите си за поредното дете, би се ухилил.

Фрик се обърна и побягна.

Въпреки че Молох се бе спуснал съвсем бавно, вече беше тук. Той сграбчи Фрик отзад, стисна като с клещи гърдите му с една ръка и покри лицето му с длан.

Фрик се опита с всички сили да се отскубне, но бе повдигнат над земята подобно на мишка, уловена в ноктите на ястреб.

За момент той си помисли, че Молох ще го качи върху някоя от подпорните греди, за да го заръфа стръвно.

Те останаха долу, но Молох го повлече нанякъде. Крачеше уверено, сякаш знаеше къде води всеки завой на лабиринта.

Фрик се съпротивляваше, риташе ли, риташе, но имаше чувството, че насреща му не стои нещо материално, а сякаш вода се носи по ленивото течение на кошмарен сън.

Дланта върху лицето му натискаше брадичката му нагоре и държеше зъбите му стиснати, принуждавайки го да преглъща писъците си, а и носът му беше запушен.

Той бе обзет от паниката, позната му от най-тежките астматични пристъпи, завладя го ужасът от задушаване. Не можеше да отвори уста, за да ухапе нападателя, не можеше да го ритне както трябва. Не можеше да диша.

Ала един много по-зловещ страх заби ноктите си и започна да разкъсва мозъка му, докато преминаваха покрай саркофага на мумията, покрай картонения полицай с лицето на Татко призрак — вледеняващата мисъл, че Молох може да го занесе през огледалото в един свят на вечен мрак, където децата ги угояваха като животни, за да доставят удоволствие на боговете канибали, където не съществуваше дори купената грижовност на госпожа Макбий, нито каквато и да било надежда, дори надеждата, че ще пораснеш.