Мъртви за света
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди — от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
Вълкът започна да се гърчи и да се трансформира пред очите ми. Но това се оказа само началото на кошмара ми — оказа се, че влача по пода чисто голата Халоу. Божичко, нямах представа, че някой може да променя облика си с такава скорост. Пуснах я ужасена и побързах да се скрия обратно в мъглата. Добрата самарянка Суки избра за спасение погрешен страдалец. В този момент една от вещиците ме сграбчи изотзад със свръхчовешка сила. С едната си ръка се опитваше да ме стисне за врата, а с другата — да блокира удара ми. Само че й липсваше координация и аз я ухапах с всичка сила. Може би беше вещица върколак, изпила цял галон вампирска кръв, но хич не я биваше за боец. Тя изпищя от болка и веднага ме пусна.
Изгубих всякакво чувство за ориентация. Исках да изляза, но нямах никаква представа в коя посока да търся изхода. Кашлях непрекъснато, очите ми сълзяха. Изпитвах увереност единствено в гравитацията. Всичко останало — зрение, слух, допир — се изгуби в проклетите бели кълбета, които ставаха все по-гъсти. Вампирите имаха предимство в тази ситуация: на тях не им се налагаше да дишат. Вече копнеех за мръсния градски въздух, който щеше да ми се стори кристалночист и вкусен в сравнение със задушливата атмосфера в старата пекарна.
Задъхана, с размазани сълзи по бузите, мятах ръце и се мъчех да открия стена, врата или какъвто и да било друг ориентир. Залата ми се струваше като пещера; имах чувството, че бродя по безкрайно дълги и пусти коридори. Започнах да се питам дали пък вещиците не са променили размерите й, но прозаичният ми мозък се бунтуваше и отказваше да приеме подобна възможност. Навсякъде около мен се носеха крясъци и шумове, които, макар и приглушени от мъглата, звучаха не по-малко ужасяващо. Отнякъде изригна струя кръв и се плисна точно пред мен. Усетих пръските по лицето си и изпищях, макар да знаех, че кръвта не е моя. Трудно ми беше да повярвам, че все още не съм наранена.
В този момент нещо прелета край мен и тежко тупна на пода. Погледнах надолу и разпознах лице — Марк Стоунбрук, в предсмъртна агония. Бялата пелена мигом го погълна и той изчезна от погледа ми — със същия успех можеше да се намира и в някой друг град.
Зачудих се дали да не приклекна и аз. Може би ниско долу въздухът щеше да е по-добър за дишане. Но в краката ми лежеше трупът на Марк, а най-вероятно и още куп други ужасни неща.
Налагаше се да се простя с надеждата, че Марк ще свали заклинанието от Ерик. Сега можеше да разчитаме единствено на Халоу. „И най-добрите планове на мишките и хората…“. Милата ми баба, винаги разполагаше с подходящ цитат за всяка ситуация. Покрай мен профуча Джералд; преследваше нещо, което нямаше как да видя.
Със сълзи на очи си повтарях, че съм смела и находчива, но думите кънтяха без смисъл в главата ми. Не спирах да вървя, опитвайки се да открия някакъв ориентир в хаоса. Газех през принадлежностите на вещиците, които се въргаляха навсякъде по пода, — бокали, ножове, парчета от кости и някакви странни растения. Внезапно попаднах в сравнително ясен участък и забелязах в краката си прекатурен на една страна бокал, а до него — един от ножовете на вещиците. После мъглата отново се сгъсти, но аз успях да докопам ножа, който най-вероятно бе предназначен за някой от техните магьоснически ритуали. Аз обаче възнамерявах да го използвам като средство за самозащита. Почувствах се малко по-спокойна с ножа в ръка, който впрочем изглеждаше много красив, но и много остър.
Щеше ми се да разбера с какво ли се занимаваха в момента нашите уикани и дали имаха нещо общо с тази коварна мъгла.
Впоследствие се оказа, че нашите вещици получавали жива картина от бойното поле чрез тяхна посестрима гадателка. (Въпросната гадателка наблюдавала събитията във „вълшебното“ си огледало, в конкретния случай — бокал, пълен с вода.) По-късно разбрах, че те видели много повече неща от нас въпреки гъстата мъгла. Как точно — нямам представа.
В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.