Робинята

Грабвам чантата си и излизам от колата. Ще го накарам да забрави за кучето дори и да е

само за тази нощ.

Следвам го по черния път и изминавам няколкото крачки до верандата. Възвърнал

каменната си физиономия, той ми отваря вратата и ми махва да вляза вътре. Минавам

покрай него притеснено като неканена гостенка. Честно казано, не мислех, че ще стигна

дотук. Той шофираше към дома си толкова бързо, че ми се наложи да го преследвам през по-

голямата част от пътя.

— Седни — покани ме.

Настанявам се на вехто кафяво канапе, а той закача шапката си и прокарва ръце през

косата си. Без широката периферия част от строгостта му се губи. Избърсва ръце в джинсите

си и се вторачва в пода. Ботушът му разтърква нещо невидимо. Нервен ли е?

— Бира?

Кимам и той изчезва в кухнята. Седя възпитано около минута, после решавам, че ми е

предоставил шанса да се поогледам наоколо. Какъв човек е? Обикалям стаята и търся

отговори. Е, не е глупав. Библиотечката до телевизора е претъпкана. Прокарвам пръсти по

кориците: Пиншон и Керуак седят до Маккарти. Под тях има лавица с дебели технически

ръководства по земеделие. По избелелите кремави стени висят плакати — селски пейзажи,

снимка на Анзел Адамс на Скалистите планини. Но няма негови снимки, всъщност няма

абсолютно нищо лично. Все още не знам нищо за него, освен това, че ме иска тук. Ако има

мерак да ме чука, не е проявил интерес досега.

— Четеш ли?

Той стои до вратата с бирите в ръка. Лицето му изглежда развеселено. Е, не мога да се

престоря, че не зяпах наоколо.

— Вече не много. Отървах се от повечето си неща, когато ми се наложи да се преместя.

Книгите изчезнаха първи.

Той не отговаря. Копнея разговорът ни да продължи и вадя едно от ръководствата от

библиотеката.

— „Ръководство за световните реколти и добитък“? Това леко четиво ли е?

— Не чета леки книги.

Остави бирите на масата. Изглежда, че разговорът за книгите е приключил. Отпускам се

обратно на канапето. Той се връща до вратата и отпива от бирата. Очите му не ме напускат и

за миг. Пия притеснено. Струва ми се, че ме преценява и оглежда, както би постъпил с кон,

преди да реши дали си струва да го поязди.

Събирам кураж и отговарям на погледа му. Косата му е по-дълга, отколкото си мислех и

има повече посивели косми. Тъмнокафяви очи, леки бръчици около устата. Моята възраст

или малко по-стар. Не е красив, но е привлекателен. Устата му е великолепна. Твърда и суха,

опитна, уста на мъж. Изпитвам внезапно желание да усетя тази уста по гърдите си и между

краката си и потръпвам неволно.

— Студено ли ти е?

— Не — промърморвам, като се изчервявам и заигравам с етикета на бутилката.

Той обаче знае защо потръпнах. Време е да се направя на свенлива.

— Ще имам нужда от чаршафи за канапето.

Той ми хвърля Погледа. Познавам този поглед. Сардонична усмивка, придружена от

повдигнати вежди и леко въртене на очите. Майка ми ме гледаше така, когато я лъжех, че не