Робинята

където десетхилядни тълпи изпълват пространството. Там мога да се изгубя в бъркотията.

Но тук изпъквам прекалено много. Едра жена, търсеща секс. Мръсница. Курва. В джоба на

роклята ми билетът за шоуто се смачква на малка топчица. И някак си пада на земята, когато

се отдалечавам.

Доброволка ми показва къде са изложбите и ме насочва към пищовите за бира.

Погледът в очите й ми казва, че тя е жена, която е добре запозната с алкохола, и копнее да се

понесе към него в мига, когато лунапаркът затвори. Благодаря й и продължавам напред,

твърдо решена да стигна до оборите преди да затворят. Може би ще намеря някого там,

мърляв работник, който няма нищо против пет минути чукане с отчаяна жена, бягаща от

себе си. Потискаща мисъл, която ме води натам.

Спирам до състезателната писта, обграждаща трибуните. Зад оградата от телена мрежа

виждам кон и ездач, които приближават бързо към мен. Викове от арената заглушават

металическия глас на говорителя. Дали някой е бил хвърлен от бика или е спечелил?

Завъртам се в мига, когато каубоят улавя погледа ми. Не че и аз не го гледах. Но това, което

ме привлича, е конят — дорест, висок и лъскав, с идеална форма. Кобилата е прекрасна и

момчето се усмихва, когато чува възхитеното ми ахване.

Да, момче. Малко по-голямо от тийнейджър, толкова свежо и младо, че сърцето ми се

свива от болка. Но когато ми намига, се изчервявам и ухилвам като момиченце. Не е моят

тип — прекалено млад и красив е, но напоследък вземам това, което мога.

— Много е красива — казвам.

Кобилата отмята глава, тъмните й очи ме наблюдават изпод гривата й. Устата й сякаш

казва: „Не се предавам“.

— Не й го казвай — отвръща момчето, като насочва кобилата към оградата. — Бездруго

има прекалено високо мнение за себе си.

— Може ли да я докосна?

— Разбира се. Тя е нежна.

Момчето ме наблюдава как галя дългата муцуна. Очите му не се отделят от мен.

— Знаеш ли, че вървиш в грешната посока? — казва накрая момчето. — Входът за

родеото е натам — сочи ми то.

Аз посочвам в обратната посока.

— Да, но бирата е натам.

Момчето се засмива и докосва шапката си.

— Да, госпожо, може да се видим там по-късно.

— Съмнявам се. Не изглеждаш достатъчно възрастен да шофираш.

— Но управлявам нея, нали? — кимва той към кобилата.

Засмивам се.

— Мисля, че е точно обратното.

Момчето ми намига.

— Повярвай ми, достатъчно възрастен съм, за да върша доста неща. Може да ти го

докажа по-късно.

Той повежда кобилата и ме оставя да се насладя на комплимента. Завъртам се

изчервена и се блъсвам право в…

Думите замръзват на езика ми. Мъжът, застанал пред мен, се вторачва в очите ми със

студено лице. Струва ми се, че съм ударена от черен лед. Но докато успея да си поема дъх,

той вече е изчезнал в тълпата. Хората се бутат в мен, докато стоя закована на мястото си и

треперя в горещината. Всичко, което помня от лицето под тъмната каубойска шапка, ми