Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Николай Всеволодович нищо не търсеше и нищо не казваше, но действително внезапно се бе малко понадигнал с една странна тръпка по лицето.
— И ако ви се отвори някаква нужда във връзка с господин Гаганов — изтърси внезапно Пьотър Степанович, вече направо сочейки с глава към попивателницата, — аз, разбира се, мога да уредя всичко и съм убеден, че няма да ме пренебрегнете.
Недочакал отговора, той внезапно излезе, но още веднъж надникна през вратата.
— Казвам ви го, защото онази неделя например и Шатов нямаше право да си рискува живота, тогава де, когато се приближи до вас, нали? Бих искал да го имате предвид. И пак изчезна, без да дочака отговор.
IV
Може би, като изчезваше, си е мислел, че оставайки сам, Николай Всеволодович ще почне да блъска с юмруци по стените, и то се знае, би бил доволен да надникне отнякъде, стига да беше възможно. Но много щеше да се излъже: спокойствието не бе напуснало Николай Всеволодович. Той постоя около две минути до масата в същото положение, очевидно дълбоко замислен; но скоро една ленива, студена усмивка изпълзя на устните му. Бавно седна на предишното си място, на дивана в ъгъла, и затвори очи, като да бе уморен. Крайчецът на писмото, както преди, надничаше под попивателницата, но той дори не се помръдна да го поправи.
Скоро той съвсем се унесе. Изтормозилата се през тия два дни от тревоги Варвара Петровна не се стърпя и след излизането на Пьотър Степанович, който бе обещал да й се обади, но не сдържа обещанието си, се осмели лично да навести Nicolas, та макар и не в определеното време. Все едно й беше на ума: няма ли най-сетне да каже нещо окончателно? Тихо, както и одеве, почука на вратата и като не получи отново отговор, отвори. Виждайки, че Nicolas седи някак твърде неподвижно, тя с разтуптяно сърце предпазливо се приближи до дивана. Остана поразена, че е заспал толкова бързо и че може да спи така изправен и толкова неподвижно; дори дишането му почти не се забелязваше. Лицето му бе бледо и сурово, но някак съвсем застинало, неподвижно; веждите — леко сключени и намръщени; той решително приличаше на бездушна восъчна фигура. Сдържайки дъха си, тя постоя над него около три минути и внезапно я обзе страх; излезе на пръсти, спря се на вратата, прекръсти го набързо и се оттегли незабелязано, с едно ново тежко усещане и с нова мъка.
Той спа дълго, повече от час, и все тъй вцепенен; не трепна нито един мускул на лицето му, по цялото му тяло не се забелязваше ни най-малкото движение; веждите му бяха все тъй сурово сключени. Ако Варвара Петровна беше останала още три минути, сигурно не би понесла потискащото чувство от тази летаргична неподвижност и би го събудила. Но той внезапно сам отвори очи и все тъй неподвижно седя още десетина минути, все едно че внезапно беше открил в ъгъла на стаята някакъв необикновен предмет и сега упорито и любопитно го разглеждаше — макар там да нямаше нито нещо ново, нито нещо особено. Най-сетне се раздаде тихият, плътен звук на големия стенен часовник, който удари веднъж. Той с известна тревога се обърна, за да погледне циферблата, но почти в същия този момент се отвори задната врата, която водеше към коридора, и се показа камердинерът Алексей Егорович. В едната си ръка носеше дебело палто, шал и шапка, а в другата — сребърна табличка, на която имаше някаква бележка.
— Девет и половина — обяви той с тих глас и поставяйки донесените дрехи на един стол в ъгъла, му поднесе на табличката бележката — два реда, написани с молив върху малко, незапечатано листче. Прочитайки тези редове, Николай Всеволодович също взе от масата молив, драсна на края на бележката две думи и я постави обратно на табличката.
— Щом изляза, незабавно да се предаде, а сега дай да се облека — каза той, ставайки от дивана.
Забелязвайки, че е облечен с тънко кадифено сако, той помисли и нареди да му се даде сукненият сюртук, който използваше за по-официални вечерни визити. Най-сетне, като се облече, си сложи шапката, заключи вратата, от която влизаше при него Варвара Петровна, и като взе затиснатото с попивателницата писмо, мълчаливо излезе в коридора, съпровождан от Алексей Егорович. По коридора стигнаха до тясното задно каменно стълбище и слязоха в антрето, от което се излизаше направо в градината. В ъгъла на антрето Алексей Егорович беше приготвил фенер и голям чадър.