Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Поради изключителния дъжд калта по тукашните улици е невъзможна — доложи Алексей Егорович, правейки един плах опит за сетен път да отклони господаря си от пътешествието. Но господарят му отвори чадъра и мълчаливо излезе в тъмната като изба, влажна и мокра стара градина. Вятърът шумеше и клатеше върховете на полуоголените дървета, тесните пясъчни пътеки бяха размекнати и хлъзгави. Както си беше по фрак и гологлав, Алексей Егорович вървеше три крачки напред и осветяваше пътя с фенера.
— Не се ли забелязва? — запита внезапно Николай Всеволодович.
— От прозорците не се забелязва, пък и всичко е предвидено отнапред — тихо и отмерено отговори слугата.
— Майка ми легна ли?
— Заключи се, както винаги напоследък, точно в девет часа и вече няма начин да узнае нещо за тяхна милост. В колко часа ще заповядате да ви чакам? — прибави той, осмелявайки се да зададе въпрос.
— В един, един и половина, не по-късно от два.
— Слушам.
Избикаляйки по криволичещите пътечки цялата градина, която и двамата знаеха наизуст, стигнаха до каменната градинска ограда и тук, на края на зида, налучкаха малката вратичка, която водеше към тясната затънтена уличка и която беше почти винаги заключена, но чийто ключ се оказа в ръцете на Алексей Егорович.
— Да не скръцне вратата? — пак се осведоми Николай Всеволодович.
Но Алексей Егорович доложи, че още вчера е смазана, „също както и днес“. Той беше вече вир-вода. Отвори вратичката и подаде ключа на Николай Всеволодович.
— Ако ще благоволите да предприемете далечен път, докладвам, щото не вярвам на тукашните, особено дето е по-затънтено и най-паче отвъд реката — още веднъж не се стърпя той. Беше стар слуга, още навремето го бяха определили да се грижи за Николай Всеволодович, на ръце го бе носил и беше човек сериозен и строг, който обичаше и да чуе, и да попречете нещичко за божественото.
— Не се тревожи, Алексей Егорич.
— Господ да ви благослови, господарю, но само при начинание на добри дела.
— Какво? — спря се Николай Всеволодович, прекрачил вече на улицата.
Алексей Егорович твърдо повтори пожеланието си; никога по-преди не би се осмелил да го изрази гласно и с такива думи пред господаря си.
Николай Всеволодович заключи вратата, пусна ключа в джоба си и тръгна по уличката, затъвайки на всяка крачка в калта до глезените. Най-сетне излезе на настилката на дълга и пуста улица. Познаваше града като петте си пръста; но Богоявленская улица беше още далече. Вече минаваше десет, когато най-сетне се спря пред затворените порти на старата и тъмна къща на Филипови. Сега, с изнасянето на Лебядкини, долният етаж беше съвсем опразнен, със заковани прозорци, но в таванската стая на Шатов светеше. Тъй като нямаше звънче, той почна да удря с ръка по портата. Открехна се прозорче и Шатов надникна на улицата; беше страшна тъмница, не беше лесно да се види кой е: Шатов се взира дълго, около минута.
— Вие ли сте това? — попита внезапно той.
— Аз — отвърна неканеният гост.
Шатов захлопна прозореца, слезе долу и отключи портата. Николай Всеволодович прекрачи високия праг и без да каже нито дума, отмина право към пристройката на Кирилов.
V
Тук всичко бе отключено и вратите дори зееха. Преддверието и първите две стаи бяха тъмни, но в последната, където живееше и пиеше чай Кирилов, сияеше светлина и се чуваше смях и някакви странни крясъци. Николай Всеволодович тръгна към светлината, но не влезе, а се спря на прага. Чаят беше на масата. Насред стаята, гологлава, само по фуста и едно заешко кожухче, с обувки на бос крак стоеше бабичка — роднина на хазяина. Държеше в ръцете си детенце на година-година и половина — с голи крачета, по ризка, с разрешена косица и пламнали бузки; изглежда, току-що го бяха взели от люлката и беше плакало — сълзичките още стояха на очите му; но вече протягаше ръчички, пляскаше с длани и се смееше, както се смеят малките деца, с хълцане. Пред него Кирилов тупкаше по пода голяма червена гумена топка; топката подскачаше до тавана, пак тупкаше, детето викаше: „Топ, топ“, Кирилов ловеше „топ“, подаваше му я и вече самото то я хвърляше с непохватните си ръчички, а Кирилов пак тичаше да я лови. Най-сетне „топ“ се търкулна под шкафа. „Топ, топ!“ — викаше детето. Кирилов легна на пода и се протегна, опитвайки се да извади „топ“ изпод шкафа с ръка. Николай Всеволодович влезе в стаята; като го видя, детето се вкопчи в старицата, писна и пак го удари на плач; тя тутакси го изнесе.
— Ставрогин? — каза Кирилов, ставайки от пода с топката в ръка, без каквато и да било изненада от неочакваната визита. — Искате ли чай?