Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Не знам всичко. Чух само от майка си, че много сте се… движили.
— Тоест нищо определено — скочи внезапно Пьотър Степанович, сякаш защитавайки се от ужасно нападение, — пуснах, знаете, в ход жената на Шатов, тоест слухове за вашите връзки в Париж, което и обяснява, разбира се, неделния случай… нали не се сърдите?
— Убеден съм, че много сте се старали.
— Аз, знаете, само от това се боях. А впрочем какво значи това „много сте се старали“? Та това е упрек. Впрочем вие поставяте нещата направо, аз, като идвах насам, тъкмо от това се боях, че няма да искате да поставите нещата направо.
— Аз и не искам нищо да поставям направо — каза малко раздразнено Николай Всеволодович, но тутакси се усмихна.
— Аз не за онова, не за онова, ще сгрешите, не за онова! — замаха с ръце Пьотър Степанович, сипейки думите като бобени зърна и явно зарадван от нервността на домакина. — Няма да ви дразня с нашето дело, особено пък в сегашното ви положение. Исках само относно неделния случай, и то в най-необходимите граници, защото иначе не може наистина. Идвам за най-открито обяснение, от което се нуждая главно аз, а не вие — казвам го заради вашето самолюбие, но същевременно е истина. Дойдох, за да бъда отсега нататък винаги откровен.
— Ще рече, досега не сте били откровен?
— И вие добре го знаете. Неведнъж съм хитрувал… усмихвате се, много се радвам на тая усмивка като предлог за обяснение; че нали нарочно предизвиках усмивката ви с хвалбата си, че съм бил хитрувал, та моментално да се разсърдите: как съм посмял да си помисля, че мога да ви изхитря, а аз тутакси да ви дам обясненията си. Виждате ли, виждате ли какъв откровен съм станал! Е, ще благоволите ли да ме изслушате?
В израза на Николай Всеволодович, презрително спокоен и дори насмешлив, въпреки цялото очевидно желание на госта да нервира домакина с нахалството на предварително подготвените си и преднамерено груби наивности, най-сетне се появи известно тревожно любопитство.
— Чуйте ме — още повече се засуети Пьотър Степанович. — Тръгвайки преди десет дни за насам, тоест въобще за насам, за този град, аз, разбира се, реших да играя роля. Най-хубаво би било съвсем без роля, със собственото си аз, не е ли тъй? Няма нищо по-хитро от собственото аз, защото никой няма да повярва. Да си призная, исках да се направя на ахмак, защото е по-лесно от собственото аз, но тъй като ахмак е все пак крайност, а крайностите възбуждат любопитство, окончателно се спрях на собственото аз. Е, а какво е собственото ми аз? Златната среда: нито глупав, нито умен, доста посредствен и сякаш от небето паднал, както казват тук благоразумните хора, не е ли тъй?
— Какво пък, може и тъй да е — поусмихна се Николай Всеволодович.
— А, съгласен сте, значи — много се радвам; сигурен бях, че го мислите… Нищо, нищо, не ви се сърдя и не ви се препоръчах по тоя начин, за да предизвикам в отговор похвалите ви: „Ама, моля ви се, как ще сте посредствен, ама моля ви се, вие сте умен…“ А-а, пак се усмихвате!… Пак се хванах. Не бихте казали: „Вие сте умен“, да допуснем де; аз всичко допускам.
Passons, както казва моят старец, и, в скобки, не се сърдете за многословието ми. Тъкмо пример впрочем: винаги много говоря, тоест с много думи, и бързам, и винаги нищо не се получава. А защо говоря с много думи и нищо не се получава? Защото не умея да говоря. Онези, които умеят да говорят, говорят кратко. Ето, значи, че съм посредствен — не е ли тъй? Но тъй като тоя ми дар, тая моя посредственост си ми е естествена, защо да не я използвам изкуствено? И аз я използвам. Вярно, стягайки се за насам, отначало помислювах да си мълча; но мълчанието е голям талант и, ще рече, не ми приляга, а, второ, да се мълчи, е все пак опасно; е, и реших окончателно, значи, че по-добре да говоря, но именно посредствено, тоест много, много, много, и страшно да бързам да докажа нещо, и накрая винаги да се оплитам в собствените си доказателства, тъй че слушателят само да се пули и да се оттегли, вдигайки рамене или, още по-добре, заплювайки те. Получава се, първо, че си го уверил в своето простодушие, че си му омръзнал донемайкъде и че не са те разбрали — тройна полза. Кой, моля ви се, ще те заподозре след това в тайни кроежи? Ами че всеки от тях ще го вземе за лична обида, ако му кажат, че кроя нещо тайно. А освен това понякога взема, че ги разсмея — а то е вече ценно. Че те сега всичко ще ми простят, та макар за това, дето мъдрецът, който е издавал там прокламации, изведнъж се оказва по-глупав от самите тях, не е ли тъй? По усмивката ви виждам, че одобрявате.