Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Тя побърза да облече най-топлите дрехи, обу два чифта чорапи и намъкна ботушите. Прекрасно… Окачи противната препаска на един клин в стената, подреди раницата си и излезе. Притъмняваше. От юг напираше силен вятър и вълните се блъскаха в подпорите. Долу чакаше малка тъмна лодка с черно-синьо платно и Шанд вече бе седнал в нея.
Каран се забави до стълбата. Питаше се какво да прави. Нямаше защо да тръгва с Шанд, нали? Вярно, беше болна и изтощена, остана без пукната пара и я издирваха. Но всичко това я бе сполетявало неведнъж. Наложеше ли се, сама щеше да се измъкне. Не й трябваше нищо друго, освен шепа монети.
— Хайде! — подкани я троснато Шанд отдолу. — Не е добре да се помайваме тук.
Заядливият отговор сам изскочи на езика й, но от лодката се разнесе познат глас:
— Идвай бързо! Търсят те навсякъде по брега.
Думите й напомниха за друг ден, в който потегляше с лодка.
— Ти ме докара тук — изсумтя Каран, но пристъпи към стълбата. — И ми каза, че ще намеря безопасност.
— Казах ти, че мястото е добро за криене, нали така! Но всичко се промени. Затова те отвеждам отново на по-добро място.
— Далеч от Туркад ли?
— Много далеч.
Тя се престраши. Предпочиташе неизвестността пред Туркад. Слезе в лодката и скоро се скриха в тъмата.
Лодката напусна незабелязано Порт Кардасон и се отдалечи от Туркад към големите носове, отвъд които щеше да се пъхне в пастта на големите вълни.
Щом излязоха в открито море, Шанд вдигна капачетата на фенера. До руля наистина седеше добре познатият на Каран лодкар, както тя се убеди с радост. Разцелува го по двете пълни бузи с набола четина.
— Пендер, ти си първият приятел, когото виждам от цяла вечност.
Той се посмути, макар усмивката да не слезе от лицето му. Каран се отнасяше мило към него, бе се привързал към нея. Предпочете да не я разпитва, само подхвърли:
— Каква е тая коса, а?
Каран се озъби и посочи с пръст към Шанд.
— Накъде сме се отправили?
— Мога да ви откарам някъде на север, но само докато трае нощта, защото утре трябва да се върна. Имам и друга поръчка. И не ми предлагай пари да остана с вас. Не мога да продължа.
— Нямам пари, дори един грайнт — призна си тя и погледна стареца. — Този път донесе ли нещо за ядене?
— Пендер се погрижи — засмя се Шанд. — На него може да се разчита за намирането на храна.
Измъкна огромна торба изпод скамейката.
— „Ще се заситиш само на трапезата на дебелака“ — почтително напомни Каран поговорката и протегна ръка към торбата. — Пендер, ти имаш друга лодка! — изненада се тя.
Шанд не й позволи да бръкне, а извади две парченца сушени плодове.
— Яж по малко, докато стомахът ти свикне.
— Онази лодка е за реката — обясни Пендер. — А за Туркадско море исках по-голяма и здрава. Ето какво намерих — „Танцуващата гъска“. Щях да взема и моряците си, ако пътуването ви не беше толкова тайно. А за океана ще имам нужда от още по-голям съд. Но първо да се сдобия със златото за кораб, нали така!
— Дано натрупаш парите — пожела му Каран и се вторачи в Шанд с толкова свирепа гримаса, че той се стресна въпреки мъждивата светлина.
Тя изтръгна торбата от ръцете му.
— Не знам какво си ял последната седмица — натърти неприязнено, — но аз се храних с медузи!
— Яла си пиджон! — слисан възкликна Пендер. — Затова си толкова измършавяла…
Каран се тъпка цял час под звездното небе: хляб, сирене, лук, пушено месо, мариновани зеленчуци, сушени плодове и гъби, ядки… каквото се намираше в Туркад. Никога не си бе пълнила корема толкова настървено, дори лодкарят я наблюдаваше стъписан и възхитен. Само едно нещо не докосна — голямата манерка със сладко вино.
— Това още не ми е по силите.
Накрая легна по гръб и затвори очи.
— Пендер, жена ти и децата ти още ли са в Сит? — попита сънено доста по-късно.
Въпросът беше неприятен за него, но той се насили да й отговори.
— Да, получих вест от тях преди два дни. Живи и здрави са, приютил ги е в дома си митничарят Дирхан. Той е стар приятел на жена ми.
Така произнесе думата, че Каран млъкна. Спомни си не особено сърдечните отношения между лодкаря и съпругата му.