Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Тя се загърна в куртката, опря буза в сгънато парче брезент и въздъхна доволно. Нямаше да си признае, че стомахът й ще се пръсне, а нищо друго не я измъчваше в момента. Заспа сита и сгрята. Не знаеше какво крие бъдещето, дори утрешният ден, но не се страхуваше. Толкова се доверяваше на Пендер, че той би се изумил.
Силният вятър носеше бързо лодката. Продължиха на север-североизток по Туркадско море още осем-девет часа, преди зазоряване подминаха устието на голяма река, където блещукаха светлинните на град. Брегът бе обрасъл с гора. Един час по-късно Пендер зави наляво, заобиколи скална площадка, в която се разбиваха вълните, и навлезе в закътано заливче.
— Бива си те — похвали го Шанд. — Онова устие беше на река Троикс, нали?
— Да. Не очаквах да стигнем чак толкова далеч. Като гледам, изминахме почти двадесет левги. Тук е северната половина на Елудерската гора. Чака ви труден път през следващата седмица. — Подаде им багажа от носа на лодката и пристъпи към платното. — Желая ви сполука.
— Пендер! — извика Каран и той се обърна. — Чувал ли си нещо за Лиан?
Лодкарят изръмжа и плю зад борда. Каран го гледаше тревожно. Накрая той промърмори неохотно:
— Нито думичка. Където и да е отишъл, не се е качил на кораб или лодка.
Махна на Шанд да пусне носа на лодката. Старецът бутна, килът се освободи от чакълестия бряг, Пендер загреба навътре.
— Сполука и на тебе! — извикаха двамата.
Камъчетата хрущяха под подметките на ботушите им. Шанд вдигна нейната раница и я нагласи на гърба й. Стори й се много тежка, макар вътре да бяха само дрехите й и манерката с вода. Чувстваше се бодра и освежена от соления вятър, само дето в краката й не бе останала никаква сила.
— Не знам накъде и защо сме тръгнали, но да вървим — подкани Каран.
— Отиваме на север. — Шанд наместваше торбата с храна в своята раница. — Далеч от войната. Ех, как се радвам, че оставихме Туркад зад гърба си.
— И аз. Изобщо не ми се искаше да отида там.
Очите на Шанд блеснаха за миг, после той тръгна пред нея към гората. Скоро щеше да се зазори и личеше, че денят ще е ясен и ветровит.
— Шанд, какви са телтите? — зададе Каран въпроса, който се въртеше в главата й от няколко дни.
— Историята им е любопитна. Много отдавна обитавали блатата и мочурливите гори край залива, строели си наколни колиби. Но с разрастването на Туркад мочурищата били пресушени, а горите — изсечени. Телтите бавно измирали в мизерия, защото са плах народ и не измислили как да подобрят положението си. А хлуните, търговци по душа, единствени им предложили подслон и прехрана — срещу закрепостяване за цял живот. Но когато всяко дете навърши десет години, има право на избор дали да се обвърже. Малцина от телтите решават да се махнат — нито си намират място другаде, нито им е по нрава да живеят отделно от своите. Никак не се обичат с хлуните, обаче са си взаимно необходими.
Изкачваха се бавно по дълъг рид от тъмни, многослойни скали. С изгрева на слънцето се озоваха върху голо възвишение, откъдето се виждаше брегът надалеч и в двете посоки.
— Да спрем! — изхриптя Каран и се отпусна на колене.
С голямата си раница приличаше на костенурка. Шанд я свали от гърба й.
— Ще си починем тук. Изкатерихме стръмен склон.
— Прекалено стръмен според моите негодни за нищо крака.
Каран си разтриваше прасците.
Скоро се оживи, въртеше глава и се озърташе. Отвъд река Троикс гората продължаваше към Туркад, докъдето стигаше погледът. На север се проточваха неприветливи неравни била, които сякаш изтикваха тясната залесена ивица към Туркадско море, което тук беше най-широко — четиридесет левги. Затова на изток имаше само увенчана с бели гребени вода и няколко островчета по средата. Каран знаеше, че морето продължава стотина левги на северозапад и се слива с океана.
В обратната посока криволичеше над двеста левги и се стесняваше до Земята на Кнулп, където човек можеше да пусне стрела от единия бряг до другия, а течението се разбесняваше така, че на практика проливът беше недостъпен за кораби. Нататък отново се разширяваше във възстуденото, вечно забулено в мътилка Мъгливо море — Карама Малама. Такова беше Туркадско море, отделило остров Мелдорин от огромния континент Лоралин, прострял се на изток.
По водната шир тук-там се мяркаше някое платно, накъдрено облаче дим бележеше градчето при устието. Нямаше други следи от обитатели по тези места.
— И сега какво? — попита Каран.
— Ще закусим, ако ти се яде, после ще вървим, докато не се умориш. Малко по-нагоре трябва да има пътека. Ще тръгнем на север толкова бързо колкото издържиш.