Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Ти знаеш повече за това, както чувам.
— Представа си нямам от гадателството — кисело възрази Каран. — То е част от Тайното изкуство.
— Не виждам как ще научи, че и ние сме дошли тук.
В себе си тя призна правотата му, но все не можеше да се избави от усещането, че някой ги следи. Отново се опитваше да открие с дарбата си Лиан, но получаваше само смътно впечатление за неспирен бяг денем и нощем. През цялото време мислеше за Лиан и това я подтискаше още повече.
Отново спряха преди края на следобеда. Вечерта Каран пак търка косата си упорито със сапун и вода, но не се избави от боята. Не беше преуморена и поседя до огъня, след като притъмня. Шанд долавяше изпитателния й поглед. Накрая Каран попита:
— Защо ми помагаш? Какво искаш от мен?
— Имам си важни причини, но сега не ми се говори за тях. Засега ти стига да знаеш, че Игър се стремеше да те докопа, а аз нямах никакво желание да попаднеш в ръцете му.
И на следващия ден апетитът й беше неукротим. Дояждаше третата паница овесена каша, когато Шанд прихна.
— Ей, по-полека! Ако продължаваш така, ще ни свърши храната преди Ганпорт, а дотогава няма откъде да купим.
— Ей там я има в изобилие — невъзмутимо посочи тя към морето.
Не беше далеч, защото Шанд предпочете една обрасла пътека край брега пред утъпканата в планината. Тази криволичеше по-често, но по нея се вървеше леко.
Духаше вледеняващ вятър, обсипваше ги ту с дъжд, ту с лапавица, но поне ги блъскаше в гърбовете, а не в лицата. По-късно през деня Каран бе седнала на едно хълмче и разтриваше набитите си пети. Неочаквано подвикна на Шанд:
— Онова там не е ли лодката на Пендер?
Не много далеч от брега лодка с малко платно се клатушкаше тежко на север. Старецът напрегна очите си.
— Може би, но ми се вижда доста тромава. Не съм уверен…
— Сигурна съм, че е той. Защо ли пак плава насам?
Шанд предпочиташе да не я посвещава в такива подробности.
— Най-добре да не умуваме какви ги върши Пендер. Напоследък е избрал опасен начин да натрупа пари.
— Знам. Морето е неговият живот и е ненаситен за злато, за да има отново кораб. И защо пък да няма?
— Скоро ще се сдобие с кораб, ако тази война се проточи… и ако главата му остане на раменете. Сега опитният моряк може да поиска каквато цена му хрумне.
Припасите им наистина свършваха по-скоро, отколкото Шанд бе очаквал. Двамата събраха от скалите миди и водорасли и си свариха гъста супа, добавиха малко вино и див чесън, който Каран набра край пътеката. Докато котлето къкреше на огъня, тя отиде да поплува в студената вода. Върна се посиняла и разтреперана.
— Ще се затриеш така — укори я Шанд. — Не виждаш ли, че по възвишенията вали сняг? На бързай с тези щуротии.
— Това може да каже само човек, който никога не е бил безпомощен — неприветливо отвърна тя.
— Едва ли някой по-добре от мен знае какво е да си безпомощен.
Шанд я смая с разпаления си тон, макар че очевидно говореше за миналото. Затова замълча, а той я зави с одеяло и й даде паница супа, после и втора, за да се сгрее. Накрая Каран си позволи да глътне и малко вино.
Нощта беше мразовита, но тя не усети студа в уютната топлина на дрехите и одеялата си. Призори вятърът се укроти, оловносивите облаци останаха в небето заедно със заплахата от дъжд.
Сутрин или вечер Каран се къпеше в морето, всеки път се бореше с вълните по-навътре. Един ден се отдалечи толкова, че Шанд вече не виждаше главата над сивата вода. Изнизаха се десетина минути и той се уплаши, дори умуваше дали да не смъкна дрехите си и я потърси, макар че не знаеше накъде да се отправи, а и не бе добър плувец. После я зърна далеч от предишното място — загребваше преспокойно към брега. Не се изправи чак до плиткото, където водата й беше до глезените.
Шанд я загърна с наметалото си. Тя вдигна поглед към намусеното му лице и каза:
— Обожавам плуването. Морето отмива миналото, обновява ме. А студът не ми пречи.
Силният гърч по тялото й веднага я опроверга, но старецът знаеше кога е благоразумно да не се обажда. Само кимна към огъня.
— Да сваря чай, а?
На деветия ден видяха широката кафеникава река Ганел. Каран почти се бе възстановила. Успяваха да извървят по четири левги въпреки хълмистата местност и кратките светли часове, пък и се налагаше да спират, за да ловят риба и да събират миди. Рядко разменяха по някоя дума, всеки таеше мислите си.
Ганел беше пълноводна от зимните дъждове, нямаше начин да я преплуват, но Шанд знаеше селце по брега, където биха могли да намерят лодкар. Тръгнаха срещу течението и няколко часа по-късно излязоха там, където широката пътека от юг стигаше до селото — струпани бедняшки колиби, където зиме всичко тънеше в кал, а лете в прахоляк. Хапнаха по паница разкашкана юфка.