Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Те изминаха около три километра; Гай през цялото време съобразяваше накъде всъщност вървят и къде се намират въобще. Не искаше да разпитва, искаше да съобрази всичко сам, но припомняйки си всички обстоятелства, можа да съобрази само, че някъде напред трябва да е устието на Синята Змия, значи вървят на север — неизвестно накъде и неизвестно защо… Скоро му омръзна да съобразява. Придържайки оръжието, той със ситен тръс догони Максим и попита какви са им всъщност плановете.
Максим с готовност отговори, че определени планове те, двамата нямат и им остава само да се надяват на случайност. Остава им да се надяват, че някоя от белите подводници ще се приближи до брега и те ще стигнат до нея преди легионерите. Но доколкото очакването на такъв случай сред сухите пясъци е съмнително удоволствие, трябва да се опитат да стигнат Курорта, който би трябвало да е някъде наблизо. Самият град, разбира се, е разрушен отдавна, но почти е сигурно, че изворите са се запазили и изобщо ще имат покрив над главата. Ще пренощуваме в града, а после ще видим. Може би ще ни се наложи да прекараме на брега десетки дни.
Гай предпазливо забеляза, че този план му се струва малко странен. Максим веднага се съгласи с него и с надежда в гласа попита Гай дали няма в запас някакъв друг план, по-умен. Гай каза, че, за съжаление, няма никакъв друг план, но че трябва да помнят за жандармеристките танкови патрули, които, доколкото си спомня, навлизат на юг по крайбрежието доста дълбоко. Максим се намръщи, каза, че това е много лошо, че трябва да бъдат нащрек, за да не ги изненадат неподготвени; после за известно време започна да разпитва с пристрастие Гай за тактиката на патрулите. След като разбра, че танковете патрулират не толкова брега, колкото морето, и че от тях могат да се укрият лесно, като залегнат сред дюните, той се успокои и започна да си подсвирква непознат марш.
Под звуците на този марш те изминаха още около два километра, а Гай все мислеше как да се държат, ако патрулът все пак ги забележи; накрая измисли и изложи съображенията си, пред Максим:
— Ако ни открият — каза той, — ще ги излъжем, че са ме отвлекли дегенерати, а ти си ги подгонил и си ме спасил; после сме блуждали из гората и най-сетне днес сме излезли тук…
— А какво ще ни даде това? — попита Максим без особен ентусиазъм.
— Ще ни даде това — сърдито каза Гай, — че няма да ни пречукат на място, най-малкото.
— Е, не — твърдо каза Максим, — повече няма да позволя да пречукват нито мен, нито пък тебе…
— Ами ако е танк? — с възхищение попита Гай.
— Какво пък, ако е танк? Голяма работа…
Той помълча известно време и изведнъж замислено каза:
— Знаеш ли, всъщност никак няма да е лошо да отвлечем танк.
Гай видя, че тая мисъл му е допаднала много.
— Чудесна ти е идеята, Гай — каза Максим. — Точно така ще направим. Ще отвлечем танк. Веднага щом се появят, стреляй с автомата във въздуха, аз слагам ръце зад гърба и ти под конвой ме водиш при тях. А там вече грижата е моя. Но внимавай, дръж се настрани, не ми се пъхай под ръцете и най-вече не стреляй повече…
Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалеч. Така и направиха. Качиха се на дюните.
И веднага видяха бялата подводница.
Зад дюните се откри малък плитък залив; подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това е трупът или на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.
Така и се оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете купички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа във водата. В обшивката зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.
— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си ги преди?