Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, всичко плуваше и се поклащаше пред очите. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.
— Нещо лошо ли направих? — попита виновно той и с опасение се огледа.
— Не ти, аз направих — отговори Максим. — Съвсем забравих за тази гадост.
— За кое?
Максим се върна в креслото си и сложи ръка върху лоста, и отново загледа напред.
— За кулите — каза той накрая.
— За кои кули?
— Завих прекалено много към север — каза Максим. Получихме лъчев удар.
Гай почувствува срам.
— Сигурно съм пял „Железните момчета“? — попита той.
— По-лошо. Нищо, занапред ще внимаваме.
С чувство за огромно неудобство Гай отвърна поглед; мъчително се напрягаше да си спомни какви ги е правил тук. Започна да гледа света долу. Не видя никаква кула, нито, разбира се, хангара, нито полето, от което излетяха. Долу пълзеше все същото парцалено одеало, виждаше се реката като мътно метално змийче изчезващо в неясната мъглица пред тях — там, където нагоре трябваше да се издига като стена морето… „Какви съм ги дрънкал? — мислеше Гай. — Сигурно е било нещо страхотно глупаво, щом Максим е толкова недоволен и разтревожен. Массаракш, да не би да са се върнали жандармските ми навици и аз някак да съм оскърбил Максим?… Къде е тая проклета кула? Добър случай да хвърлим бомба върху нея…“
Бомбоносецът изведнъж се разтресе. Гай си прехапа езика, а Максим хвана лоста с две ръце. Нещо не беше наред, нещо се бе случило… Гай разтревожен се огледа и с облекчение откри, че крилото си е на мястото и витлата се въртят. Тогава погледна нагоре. В белезникавото небе бавно се разплуваха някакви въгленочерни петна. Като капки туш във вода.
— Какво е това?
— Не знам — отвърна Максим. — Странна работа… — той произнесе две непознати думи, после със запъване каза — атака на… небесни камъни. Глупости, не е възможно. Вероятността е нула цяло, нула нула… Аз какво, да не би да ги привличам?
Той отново произнесе непознати думи и замълча. Гай искаше да попита какво е това „небесни камъни“, но в този момент с ъгълчето на окото си забеляза някакво странно движение вдясно долу. Вгледа се. Над мръснозеленото одеало бавно се надуваше нещо тежко и жълтеникаво. Той не можа веднага да разбере, че това е дим. После в недрата на облака нещо проблясна, нагоре се плъзна дълго черно тяло, и в същия момент хоризонтът страшно се наклони и се изправи като стена; Гай се вкопчи в подлакътниците. Автоматът падна от коленете му и се плъзна по пода.
— Массаракш! — изсъска в слушалките гласът на Максим. — Ето какво било това! Ах, че съм глупак.
Хоризонтът отново се изравни. Гай потърси с поглед жълтия облак дим, не го намери, загледа напред и изведнъж видя право по курса как над гората се издига фонтан разноцветни пръски, отново като хълм се изду жълтеникав облак, блесна огън, дълго черно тяло отново бавно се издигна в небето и изведнъж се пръсна в ослепително бяло кълбо. Гай закри очите си с ръце. Бялото кълбо бързо помръкна, наля се с чернилка и се разплу като гигантско петно. Подът отново започна да пропада, Гай широко отвори уста, мъчеше се да поеме въздух, за секунда му се стори, че стомахът му ще изскочи навън. В кабината стана тъмно, разкъсаният черен дим се плъзна срещу тях и встрани, хоризонтът отново се наклони, гората сега беше съвсем близко вляво. Гай стисна очи и се сви в очакване на удар, болка, гибел — не стигаше въздух, всичко наоколо се тресеше и потръпваше.
— Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…
И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема, Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър.
„Край“ — мислеше той. „Стрелят по нас“ — мислеше той.
„Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“ — мислеше той…
Но нищо не ставаше. Бомбоносецът се разтресе още няколко пъти, още няколко пъти пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.