Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.
— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти погледай, погледай…
Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне; отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази — рентгенови. Гледаха го неясни еднакви озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…
В отдалечения ъгъл той видя голям пъстър плакат, красив, с трицветен печат… Малко плесенясал наистина… На плаката имаше синьо море, от него излизаше, стъпил с единия крак на брега, оранжев красавец в непозната униформа, много мускулест и с непропорционално малка глава, състояща се наполовина от мощна шия. В едната си ръка юнакът стискаше свитък с неразбираем надпис, а с другата забиваше в сушата пламтящ факел. От пламъка на факела някакъв град бе обхванат от пожар, в огъня се гърчеха гнусно уродливи човешки фигурки, десетина от тях панически бягаха на всички страни. В горната част имаше написано нещо с големи опашати букви. Буквите бяха познати, но съчетанията им образуваха съвсем непроизносими думи.
Колкото повече Гай гледаше плаката, толкова по-малко му харесваше всичко това. Кой знае защо си спомни за плаката в казармата: там беше изобразен черен орел-легионер (също с много малка глава и могъщи мускули), смело отрязващ с гигантска ножица главата на гнусен пъпчив змей, подаващ се от морето. Спомни си, че на остриетата на ножиците беше написано: на едното — „Боен“, на другото — „Легион“. „Аха — каза си Гай и хвърли последен поглед към плаката. — Тая работа ще я видим… Ще видим, массаракш, кой кого ще опърли!“
Той обърна гръб на плаката, направи няколко крачки встрани и замря. От изящната лакирана полица гледаше със стъклени очи познато квадратно лице с рус перчем над веждите, със забележим белег на лявата буза… Ротмистър Пудураш. Огненосен Герой, командир на рота в Бригадата на Незабравимите Покойници, унищожител на единадесет бели подводници, загинал в неравен бой. Бюстът му, увенчан с букет от безсмъртничета, стоеше на видно място на всички плацове, а главата му, изсъхнала, с жълта мъртва кожа, кой знае защо беше тук. Гай отстъпи. Да, това беше съвсем истинска глава. А ето още една — непознато лице с остри черти… И още една… И още… Толкова много!
— Мак! Видя ли?
— Да.
— Това са глави. Истински глави…
— Виж албумите на масата — каза Максим.
Гай с усилие отмести поглед от страшната колекция, обърна се и нерешително се приближи до масата. Радиото крещеше нещо на непознат език, чуваше се музика, пращяха смущения, и отново някой говореше — с кадифен, многозначителен авторитетен глас: „Изтребление, пълно и окончателно изтребление…“
Гай взе първия попаднал албум и отвори твърдата, облепена с кожа корица. Портрет. Странно дълго лице с пухкави бакенбарди, висящи от бузите до раменете; косата над челото беше избръсната, носът приличаше на кука, очертанията на ноздрите бяха странни. Неприятно лице, не можеш да си го представиш усмихнато. Непозната униформа, някакви медали или значки в два реда… Ама че тип… Навярно важна клечка. Гай отгърна страницата. Съшият тип в компания с други типове на мостика на бялата подводница; все така мрачен, макар другите да се хилят. На заден план се виждаше нещо като крайбрежна улица, някакви непознати постройки, мътни силуети на странни дървета… Следващата страница. Дъхът на Гай секна: горящ „дракон“ с кипната настрани оръдейна кула; от отворения люк виси тялото на легионер-танкист, наблизо — още две тела едно върху друго, а над тях стои разкрачен същият тип с пистолет в отпуснатата ръка, с шапка, подобна на оръдейна гилза. Димът от „дракона“, гъст и черен, се стелеше над познати места — същият този бряг, пясъчният плаж и дюните отзад… Гай целият се напрегна, докато отгръщаше страницата, и не напразно: тълпа мутанти, двадесетина души, всичките голи, цял куп изроди, вързани с едно въже. Няколко делови пирати с калпаци и димящи факли, а отстрани пак тоя тип — явно нещо заповядва, протегнал дясната си ръка, лявата лежи върху дръжката на кортика. Какви ужасни изроди, да те е страх да ги гледаш… Но нататък стана още по-страшно.
Същият куп мутанти, но вече изгорял. Същият тип стои отстрани, мирише цветенце и разговаря с друг тип, обърнал гръб на труповете…
Огромно дърво в гората, цялото накачено с обесени. Висят кой за ръцете, кой за краката, вече не изроди, един е с кариран комбинезон на възпитуем, друг с черна легионерска куртка.