Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Накъде все пак имате намерение да тръгнете? — попита принц-херцогът, като се закриваше от праха със своята износена и избеляла шапка.
— На запад — отговори Максим. — Към морето. Далеч ли е оттук?
— Триста километра… — замислено произнесе принц-херцогът. — И ще трябва да вървите през много заразени места… Слушайте, а може би да направим така?…
Той дълго мълча, Гай започна вече нетърпеливо да пристъпва от крак на крак, но Максим не бързаше, чакаше.
— Ех, за какво ми е той всъщност? — най-сетне каза принц-херцогът. — Честно казано, аз го пазех за себе си, мислех, ако стане съвсем лошо, да се кача на него и да се върна в къщи, а там, ако ще да ме разстрелят. Но сега вече какво… Късно е.
— Самолет ли? — бързо попита Максим, като гледаше с надежда принц-херцога.
— Да. „Планински Орел“. Говори ли ви нещо това име? Не, разбира се… А на вас, младежо? Също не… Някога беше знаменит бомбоносец, господа. Личният на Негово Императорско Височество Принц Кирну, с Четири Златни Знамена, наименован Бомбоносец „Планински Орел“… Спомням си, като войници ни караха да го зубрим. „Редник еди кой си! Преименувай личния бомбоносец на негово императорско височество!“ И редникът декламираше, случваше се… Да… Та аз го запазих. Първо исках с него да евакуирам ранените, но те бяха прекалено много. После, когато всички ранени умряха… Е, какво ще ви разправям. Вземете го, гълъбче. Летете. Има гориво за половината свят…
— Благодаря — каза Максим. — Благодаря ви, принц-херцог. Никога няма да ви забравя.
— Мен какво… — произнесе старецът. — Не заради себе си го давам, я… А пък ако излезе нещо, гълъбче, преди всичко тези тук не забравяйте.
— Ще излезе — каза Максим. — Ще се получи, массаракш! Трябва да излезе, съвест или не съвест!… И аз никого никога няма да забравя.
Глава шестнадесета
Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност той виждаше самолет за пръв път в живота си. Полицейски въртолети и щабни летящи платформи беше виждал неведнъж и един път дори взе участие във въздушна хайка: натовариха тяхната секция на въртолет и я стовариха до шосето, по което препускаше тълпа възпитуеми, разбунтували се заради лошата храна. От този въздушен полет Гай пазеше най-неприятни спомени: въртолетът летеше много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите се обръщаха наопаки, и на всичко отгоре — подлудяващият рев на витлото, бензиновата воня и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло…
Но работата тук беше друга.
Личният на Н. И. В. Бомбовоз „Планински орел“ смая въображението му. Това беше наистина чудовищна машина, не можеше да си представи, че е способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла бригада. Те бяха нависоко, като покрив на къща, но перките на шестте огромни пропелера почти докосваха земята. Бомбовозът стоеше на три колела, всяко с височина няколко човешки ръста — две подпираха носовата част, на третото лежеше опашката-етажерка. Към стъклено блестящата кабина на главозамайваща височина водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка. Да, това беше истински символ на старата империя, символ на минало могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение; като гръм го поразиха думите на приятеля Мак:
— Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа това…
— Друг няма — сухо се отзова принц-херцогът. — Между другото това е най-добрият в света бомбоносец. В своето време негово императорско височество извършваше на него…
— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Максим. — Аз просто от изненада…
Горе в пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел. Кабината беше изцяло стъклена. Огромно количество непознати прибори, невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност… Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, поклащаше лостовете. Мак разсеяно мърмореше: „Да, да, ясно…“, а Гай, когото сложиха да седне в креслото, за да не пречи, с автомата на коленете, за да не би, не дай си боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.
Бомбоносецът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред него в далечината се простираше равно сивозелено поле, без нито една трапчинка или хълмче, или храстче. На около пет километра зад полето отново започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка. Гай беше много развълнуван. Той не помнеше вече как се сбогуваха. Принц-херцогът говореше нещо, Мак също говореше нещо; като че ли се смееха, после принц-херцогът поплака, после вратичката хлопна… Гай изведнъж откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим в съседното кресло бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.