Кралицата на Юга

— Тук е — посочи Пати. — Според разказа на Джими… Сводът горе, трите големи камъка и малкият. Виждаш ли?… Трябва да поплуваме малко и после ще достигнем дъно.

Гласът й отекваше в стените. Миришеше много силно на разложени водорасли, на плесенясали камъни, заливани и откривани постоянно от прилива и отлива. Загърбиха светлината и навлязоха в полумрака. Вътре водата беше по-спокойна. Дъното все още се виждаше ясно, когато вече не го достигаха. Поплуваха малко. Почти накрая откриха нещо като пясък, камъни и снопове гнили водорасли. По-нататък беше пълен мрак.

— Имам нужда от една цигара, мамка му — измърмори Пати.

Излязоха от водата и потърсиха цигари в непромокаемите раници. Светлината от свода се отразяваше във водата между входа и тях и ги осветяваше в сивия мрак. Бяха мокри, с влажни коси и уморени лица. И сега какво, сякаш се питаха те в тишината.

— Надявам се все още да е тук — прошепна Пати.

Останаха известно време така, както си бяха, пушейки. Ако половината тон кокаин се намираше наистина там, на няколко крачки, нищо в живота им вече нямаше да е същото, щом преминеха това разстояние. Знаеха го и двете.

— Виж ти изненада. Точно навреме сме дошли, сестричке.

— Навреме за кое?

Тереса се усмихна, обърна го на шега.

— Ами не знам. Навярно да не поглеждаме вътре.

Пати също се усмихна, далечна. Умът й беше няколко стъпки по-нататък.

— Не говори глупости.

Тереса погледна раницата в краката си, наведе се и започна да рови в нея. Опашката й се бе развалила и от краищата на косата й капеше вода. Извади фенера си.

— Знаеш ли какво? — каза тя, изпробвайки светлината.

— Не. Кажи.

— Мисля, че има мечти, които убиват — тя осветяваше наоколо, черните скални стени и малките сталактити по тавана. — Убиват повече дори от хората, от болестите или от времето.

— И?

— И нищо. Само си мислех, нищо повече. Ей сега ми хрумна.

Другата не я погледна. Почти не обръщаше внимание на казаното. Тя също беше извадила фенера и се обръщаше към скалите в дъното, заета със собствените си разсъждения.

— За какво, по дяволите, говориш?

Разсеян въпрос, който не очакваше отговор. Тереса не отвърна нищо. Само погледна внимателно приятелката си. Отчиташе ефекта от ехото в камъните и въпреки това гласът й се стори странен. Надявам се, че няма да ме убие в гръб в пещерата със съкровището, както пиратите от книгите, мина й през ума. Мисълта й се стори забавна само донякъде. Въпреки абсурдността на идеята, се хвана, че гледа успокояващата дръжка на водолазния нож, подаващ се от раницата й. Я, стига, смъмри се тя. Не ставай мръсница от чиста пъзливост. Укоряваше се на ум, докато прибираха екипа, мятаха раниците на гръб и тръгваха предпазливо, като светеха с фенерите между камъните и висящите водорасли. Теренът леко се изкачваше. Два снопа светлина осветиха един завой. След него имаше още камъни и още сухи водорасли: много водорасли, натрупани пред една дупка в стената.