Пасажер [bg]

На пресечката на „Пикадили Съркъс" и „ Суис Корт" тръгвате на изток, вървите до „Кранбърн Стрийт" и „Карик" нагоре по „Кинг Стрийт" покрай катедралата „Сейнт Пол", надолу до „Ръсел", надясно по „Катрин Стрийт", когато подминете Кралската опера...

 В този момент Ета искрено съжали, че няма телефон и сателитна връзка и едва сега оцени какъв лукс е никога да не ти се случва да се изгубиш.

— Пазете се — каза Алис и я прегърна. Смътната тревога, която не напускаше Ета, сега изригна в парализиращ ужас. Нямаме време. Нямаме време, но...

— Трябва да вървим — чу кроткото предупреждение на Николас. Дръпна се неохотно, макар в стомаха и да се настани болезнена празнота. Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.

Какво щеше да се промени, какво би могло да се промени, ако предупредеше Алис? Тази мисъл я загриза. Разместването в хода на времето щеше да е минимално, нали така? Незначителна промяна в огромния океан на събитията. Щом не можеше да се върне назад в своето време и да дръпне Алис от пътя на куршума, без да се сблъска със самата себе си, тогава можеше да направи поне това. Да пренапише онзи момент, да заличи ужаса, изписал се на лицето на любимата учителка, да изтрие кръвта...

— Алис.

— Не, никакви такива — прекъсна я Алис. — Не искам нито сълзи, нито таини. Искам живота, които ми е писан, Ета. Нищо повече. Баща ми винаги е казвал, че човек трябва да живее без очаквания или страхове, които да влияят върху решенията му — а това е дяволски трудно, при положение че около мен постоянно пристигат и заминават пътешественици. Искам, когато ви срещна, да съм такава, каквато ме познавате. Искам да свиря на цигулка, да допускам грешки, да се влюбвам, да обикалям света. нима деиствително искате да ми отнемете всичко това?