Пасажер [bg]

 СТАНЦИЯ

— Да! — извика Ета в същия момент, в които Николас потрепера и измърмори: „Слава богу“.

На входа стоеше мъж в тъмна полицеиска униформа и насочваше хората. Двамата запрескачаха купчините дрехи, завивки, колички и куфари, изоставени при бягството надолу, и се присъединиха към буината река от тела. Миг преди тълпата да ги погълне, Николас уви ръката на Ета около кръста си. С другата си ръка обгърна раменете и и я притегли към себе си, та заедно да се проврат през десетките хора, които мълчаливо си проправяха път по безкраините стълби надолу.

— Колко дълбоко под земята сме? — попита Николас, като гледаше подозрително бледите лампи на тавана.

— Много дълбоко — отвърна Ета, като се постара да прозвучи успокоително. Трясъците отгоре далеч не бяха замрели, само се чуваха по-глухо. Лампите примигваха и жужаха. По гърба и се стичаше пот и тя не можеше да овладее треперенето дори когато се отклониха от основния поток и тръгнаха по източното разклонение, както ги бе упътила Алис.

Таино се бе надявала, че ще успеят да стигнат до самия краи на перона, сетне ще скочат върху релсите и незабелязано ще се шмугнат в тунела. Без пречки, без препятствия и без въпроси.

“Но когато преодоляха и последните стъпала и свиха зад ъгъла, и стана ясно, че няма да е толкова лесно.

Изпреварили ги бяха стотици хора. Лондончани бяха завзели целия перон, а някои се бяха сгушили и между самите релси. Огромното множество изпълваше въздуха с влажна, лепкава топлина. Много от мъжете и жените бяха свалили палтата и саката си и ги бяха закачили по стените. На входа на тунела дори бе опънат простор.

Не можеха да прекарат нощта тук — не можех да си позволят да изгубят толкова време, при положение че краиният срок неумолимо наближаваше.

Хората зад тях започнаха да напират и да ги бутат и ръката на Николас я обгърна още по-плътно.

— По дяволите — изруга той тихо. — Накъде да тръгнем?

Ета посочи отсрещния краи на линията, където се бе разположила безкраина редица хора — едни излегнати върху одеяла, други насядали в кръг със семейства или приятели. Мнозина разговаряха тихо или се опитваха да развличат малкото дечица, седнали с играчки и книжки, но повечето мълчаха със стоически изражения.

Не можеше да не им го признае — наистина се владееха. Изглеждаха почти примирени, сякаш цялата ситуация бе просто безкрайно досадна, а не въпрос на живот и смърт.

— Добре, тогава ще чакаме. Щом се налага. — Ако Николас бе забелязал очите, които следяха напредъка им по перона, то с нищо не го показа. Запровираха се между тълпата, докато не намериха празно пространство почти в дъното, под голяма табела, която рекламираше прожекцията на „Аз бях авантюристка“ в кино „Парамаунт“ с участието на някоя си Зорина.