Агенцията [bg]

И Лаури. Беше попитал Чейни на паркинга и за него. А Чейни нетипично се намръщи. „Лаури? Да се върне тук? Не и сега. Никога, според мен.“ Защо? Кратко мълчание, все едно линията е запращяла. „Той е увреден. Видял е неща, които никой от нас няма да види, надявам се. Не може да се доближи, не може да избяга. Може да се каже, че е намерил подходящата дистанция.“ Лаури, който плетеше паяжина от магически формули, заклинания и всичко останало, което можеше да издигне щит между него и Зона X, защото нямаше как да я забрави. Изпитваше нужда да види, но се страхуваше да погледне. Дистанцията на Уитби беше много по-малка, а заклинанията му — по-интуитивни.

За разлика от тях всичките непрестанни, неспокойни бележки на директора бяха трезви, практични, безстрастни, но в крайна сметка — той си поръча една бира, с която да прокара следващото уиски — бяха безчувствени, може би безсмислени, безполезни като тероара на Уитби; никога нищо нямаше да обяснят и напомняха повече на религия, въпреки целия допълнителен контекст, защото, доколкото той можеше да прецени, тя все още не беше намерила отговора.

Контрол пресипнало поръча още едно питие.

Сигурно това щеше да бъде съдбата му: да подрежда чужди бележки и да пише свои собствени, постоянно и без ефект. Вероятно щеше да направи шкембе и да се ожени за някоя местна жена, вече изтърпяла един брак. Щяха да създадат семейство в Хедли, да имат син и дъщеря; през уикендите той щеше да се отдава напълно на семейството си, а работата му да се мержелее като далечен спомен от другата страна на стената, наречена понеделник. Щяха да остареят в Хедли, докато той работи в „Съдърн Рийч“, отмята часове и брои годините, месеците, дните до пенсия. Щяха да му подарят златен часовник и няколко потупвания по гърба, а коленете му вече няма да го държат от многото тичане, и щеше да седи, а главата му да оплешивява.