Отровени [bg]

— Нищо?

— С изключение на това, че Грег е бил намерен мъртъв в потока — отвърна Спенсър. — Което, най-вероятно, е дело на Али. Той ми каза, че я познава и това се оказа голяма грешка. Затова Али го уби.

Стомахът на Емили се сви.

— Смятате ли, че кръвта в къщата е негова?

— Не знам. Може би. — Спенсър се загледа към улицата. Съседите на Емили, възрастна двойка на име Гоул, се занимаваха с монтирането на пръскачки на предната ливада. Когато видяха момичетата, те им помахаха с ръце. Приятелките им махнаха в отговор, макар и не чак толкова ентусиазирано.

— Но все още не сме чули нищо за разследването в къщата — продължи Ариа. — Аз дори опитах да се обадя в местното полицейско управление, но когато някой ме попита за името ми, затворих. — Тя погледна към найлоновата торбичка в ръцете си. — Не знам какво да правя с това. — Ариа леко я разтвори; Емили видя смачканата рокля, която бяха намерили в къщата предишната нощ. — Да я подхвърля анонимно в полицейското управление? Да я изгоря?

— Смятате ли, че трябва да отидем дотам? — попита Емили. — Ами ако са арестували Али? Ами ако са я хванали, а дори не са ни съобщили? — Това ще е точно в стила на Фуджи, помисли си горчиво тя.

Спенсър поклати глава.

— Мястото сигурно ще е пълно с полиция — присъствието ни само ще усложни нещата. Скоро ще разберем. Но имам много добро усещане, знаете ли? Чувствам, че това е то. И този път ще можем да продължим спокойно живота си.

Емили прехапа устни. От очите й потекоха сълзи. Тя се канеше да погребе живота си. Не можеше да си представи как ще продължи напред.

От улицата се чу вой на сирена и всички погледнаха натам. Секунда по-късно една полицейска кола се появи на завоя и се насочи към тях. Последва я втора кола, после трета. Емили отстъпи назад и замръзна под светлините. След това осъзна кой седи на предната седалка на първата кола.

Фуджи.

Полицейските коли се приближиха до тротоара пред къщата на Емили и спряха. Агент Фуджи, облечена в черен костюм и слънчеви очила, излезе от първия автомобил и закрачи към тях. Лицето й бе мрачно и сурово. Тя се спря до тях и ги огледа. Минаха няколко секунди. Емили чу, как вратата зад гърба й се отваря. Без да се обръща знаеше, че там е застанала майка й и гледа.

— Трябва да говорим с вас — рече Фуджи със сърдит глас.

— Разбира се — отвърна бързо Спенсър. — Готови сме да помогнем с каквото можем.

— Става дума за къщата край басейна, нали? — попита въодушевено Хана. — Какво открихте?

Фуджи потрепна. Тя бръкна в джоба си, извади найлонова торбичка с надпис УЛИКА и я тикна в лицата на момичетата.

— Намерихме това.