Отровени [bg]

Чук.

Емили подскочи. Косъмчетата на тила й настръхнаха.

Чук.

— Какво е това? — прошепна Хана.

Емили си помисли, че всеки момент ще повърне. Звукът като че ли идваше от кухнята. Тя се ослуша напрегнато. След това последва поредица от силни удари; момичетата се разпищяха и се притиснаха силно една към друга. Но тогава Емили осъзна откъде идват звуците.

— Това е ледогенераторът — прошепна тя и посочи към хладилника, който се намираше до вратата на кухнята. Машината беше стара; понякога ледът падаше в кофата на големи парчета и вдигаше силен шум. Чувствайки повече смелост, тя надникна в тъмната стая. Кухненските столове все още стояха до плъзгащата се врата. На плота лежеше чантичката, с която майка бе отишла на партито, и сребърната й закопчалка проблясваше под един самотен лунен лъч.

— Али не е тук — каза Емили, след като се върна при приятелките си.

Ариа потрепна.

— Все още не.

Момичетата се сгушиха под одеялата. Емили се взираше в тъмнината, ужасена и нащрек. Часовете бавно се нижеха. Всеки шум, всяко лекичко изщракване я караха да изпада в паника. От време на време се улавяше, че се унася и бързо се сепваше след прекараните в сън няколко минути. Последния път, когато се събуди, в стаята миришеше силно на ванилия. Една фигура се бе надвесила над нея. Емили примигна учестено. Русата коса на Али висеше да сплъстени кичури пред гърдите й. Очите й бяха хлътнали, фигурата прегърбена.

Емили бързо седна и сърцето й се качи в гърлото. Беше го очаквала, но въпреки това се ужаси.