Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Как по-лошо? — попита Ранд, но Перин не му отговори. Взираше се в отвъдния бряг и златистите му очи сякаш засветиха, но не от нетърпение.
След минута Мат също се обади:
— Как по-лошо?
— По-лошо ще е. Подушвам го — беше единственият отговор на Перин. Хюрин го изгледа нервно, но всъщност Хюрин непрекъснато гледаше нервно, откакто бяха напуснали Фал Дара.
Удариха се в южния бряг с глух тътен и шиенарците, които бяха дърпали въжето, се качиха по конете си, с изключение на двама, на които Инггар нареди да върнат сала за останалите. Всички други ги последваха нагоре по брега.
Отначало Ранд взе силуетите, увиснали на ръцете си от дебелите сиви клони на бука, за плашила. Алени плашила. А след това разпозна две лица. Чангу и другия мъж, когото беше видял на стража в тъмницата с него. Нидао. С изцъклени очи, оголени зъби и сгърчени от болка.
Перин измуча гърлено.
— По-лошо от това не съм виждал, милорд — плахо промълви Хюрин. — Не съм и помирисвал по-лошо от това, като изключим миризмата в тъмницата на Фал Дара онази нощ.
Ранд панически подири празнотата. Пламъкът се олюля и трепкащата му, предизвикваща гадене светлина запулсира заедно с конвулсивните му преглъщания, но той пришпори съзнанието си, докато целият не се оказа обгърнат от празното. Гаденето обаче продължаваше да пулсира сред празнотата. Този път не извън нейния свод, а вътре. „Нищо чудно, като гледам този ужас.“ Мисълта му запращя през празнотата като капка вода върху нажежена скара. „Какво е станало с тях?“
— Одрали са ги живи — чу нечий глас зад гърба си и звуците от още нечие гърло — на повръщане. Помисли си, че сигурно е Мат, но беше много далече от него, както се беше свил в празнотата. Но гаденето продължаваше да потръпва в него. Струваше му се, че ако се поддаде, ще повърне всичките си вътрешности.
— Свалете ги — изхриптя Интгар. Поколеба се за миг, след което добави: — Погребете ги. Не можем да сме сигурни дали са били Мраколюбци. Може просто да са ги взели като пленници. Нека поне да усетят последната прегръдка на майката. — Неколцина от мъжете колебливо подкараха конете си към тях, извадили ножове. Дори за закалените в битки шиенарци не беше лесна задача да срежат въжетата и да свалят обезобразените трупове на двама души, които познаваха.
— Добре ли си, Ранд? — попита Ингтар. — И аз не съм свикнал на такава гледка.
— Д… добре съм, Ингтар. — Ранд остави празнотата да изтлее. Без нея сякаш му стана по-леко. Стомахът му продължаваше да е свит, но му стана малко по-добре. Ингтар кимна и извърна коня си, за да следи работата на хората си.
Погребението беше просто. Изкопаха две ями в земята и положиха вътре двата трупа, докато останалите воини гледаха безмълвно. Копачите започнаха да засипват телата с пръст, без да чакат подкана.
Ранд беше потресен, но Лоиал тихо поясни:
— Шиенарците вярват, че всички сме произлезли от земята и трябва да се върнем в земята. Те никога не използват ковчези или савани и труповете никога не са облечени или покрити. Земята трябва да поеме тялото. Последната прегръдка на майката, така го наричат. И никога не произнасят други надгробни слова освен: „Светлината да грее над теб и Създателят да те подслони. Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл отново у дома.“ — Лоиал въздъхна и поклати голямата си глава. — Не допускам, че този път някой ще го произнесе. Каквото и да казва Ингтар, Ранд, почти сигурно е, че Чангу и Нидао са заклали стражите при Кучешката порта и са пуснали Мраколюбците в цитаделата. Сигурно точно те са виновни за всичко това.
— А тогава кой изстреля стрелата срещу… срещу Амирлин? — Ранд преглътна. „Кой стреля по мен?“ Лоиал не отвърна нищо.
Юно пристигна с останалите мъже и товарните коне, когато последната буца пръст бе хвърлена върху гробовете. Някой му каза какво са намерили и едноокият се изплю.
— Тия изроди тролоците го правят понякога в Погибелта. Когато искат да ти скъсат проклетите нерви или да те предупредят да не ги гониш, да ги тръшне проклетниците. Да ме изгори дано, ама сега номерата им няма да минат.
Преди да потеглят, Ингтар се спря на коня си пред двата небелязани гроба — две могилки гола пръст, като че ли твърде малки, за да са приютили човешки тела — и след кратък размисъл произнесе:
— Светлината да грее над вас и Създателят да ви подслони. Последната прегръдка на майката ви казва добре дошли отново у дома. — След като вдигна глава, той изгледа всеки от мъжете един по един. Лицата на всички бяха безизразни, а неговото — съвсем. — Те спасиха живота на лорд Агелмар в Тарвинската клисура — каза той — неколцина от воините кимнаха. — Сега накъде, Хюрин?