Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Зоя не сваляше поглед от Аби като хипнотизирана, но вече не се хилеше.
Аби пристъпи напред и хвана ръката на момичето. Много внимателно тя докосна с пръстите на Зоя тъмнокафявата си буза.
— Ето… Нали това искаше да направиш, Зоя? Аз се казвам Аби — изрече с мекота в гласа американката. Отиде до бюрото, пресегна се, вдигна колието за кукичката на закопчалката му и го задържа срещу светлината. — Красиво е, Зоя, нали?
Момичето не отговори. Гледаше полюшващото се колие като хипнотизирано. Но не чак толкова хипнотизирано, колкото бях аз. Как, боже мой, беше попаднало на това мрачно място? Умората, алкохолът и копнежът за надежда пробудиха спомени от други дни… Колието на врата на Наталия с капчици кондензирана пара, когато излизаше от ваната; колието, излъчващо блясък и красота, докато тя лежеше в леглото до мен. Също като трик на фотографска камера златните брънки от тези спомени са разпиляха в една ужасяваща реалност. Подскочих, когато Аби заговори отново:
— Даде ли ти го някой, Зоя? Подарък ли ти е?
Момичето вдигна длан към шията си, сякаш осъзнавайки за първи път, че колието вече не е там.
— Докторът ми го даде — отговори тя, обръщайки се към Потанин.
Високата му фигура се изправи в цял ръст.
— Пак лъжеш, Зоя — каза той с кротък глас. — Кажи им това, което разказа и на мен.
Аби пристъпи напред и застана между Потанин и момичето.
— Това нещо даде ли ти го някой, Зоя? Така ли беше?
Момичето погледна за миг Потанин.
— Намерих го — отговори тя сконфузено.
Едва се сдържах да я нападна с въпроси, но проявих благоразумие. Поне този път проявих благоразумие.
— Чуй ме внимателно, Зоя — каза Аби. — Искам да ми покажеш къде си го намерила. Помниш ли къде беше?
— В градината — отговори Зоя по-ведро и без никаква сянка на съмнение.
— Можеш ли да ми покажеш?
— В котелното — каза момичето, без да съзнава, че променя твърдението си.
— Ти ли го намери? Или някой ти го даде?
— Даде ми го огнярят — отговори тя.
Потанин се намеси намръщено:
— Нямаме огняр. Преди три месеца минахме от кокс на газ, по американската програма за модернизация на болниците. Във всеки случай котелното е надеждно заключено.
— Огнярят… Огнярят… — повтори Зоя почти напевно.
— Кажи ми, Зоя. Съвсем честно. Откъде взе колието?
— Огнярят ми го даде — отговори Зоя, вече свикнала с непознатите лица около себе си. — Искаше чук-чук.
— Хубавичко момиче е — каза Потанин, докато слизахме по стълбите към котелното. — И е по-млада от другите ми пациентки.
Винаги когато имат терапия със свободно общуване, е заобиколена от мъже. Дават й малки подаръци, главно цигари, нелегално внесен алкохол. Тя приема всичко съвсем чистосърдечно.
— Дума да няма — каза Аби.
Той сви рамене:
— Стерилизирана е, разбира се, за да не се получават усложнения.
— Е, това наистина е успокояващо — отвърна студено Аби.
Потанин спря при основата на стълбището и каза:
— Вратата е отворена.
Влязохме в дълго, ниско помещение. На тавана имаше окачени лампи. Отвсякъде се чуваше стържене на лопати. Виждаха се силуети на мъже в жълти работни комбинезони. Гъсти облаци от коксов прах ограничаваха видимостта. Аби закри устата си с кърпичка.
— Боже господи — каза тя. — Ако това е място на извършено престъпление, тези тъпаци правят всичко възможно да не остане никаква следа.
С голям прожектор в ръка и хрускащи стъпки от мъглявината се появи Паско и дойде при нас.
— Какво правите тук, дявол да го вземе? — попитах го аз.
— Тук съм с моята специализирана група за огледи на местопрестъпления. Докторът… — посочи с палец към Потанин — се е обадил в Централното управление на милицията и те, естествено, прехвърлиха нещата на мен. Шефът на поддръжката ми даде ключа. Половината от случая все още е работа на служба „Издирване“, ако ми позволите да ви напомня.
Погледнах въпросително към Потанин.
— Реших, че най-бързият начин да уведомя агент Кънингам е чрез Централното управление — оправда се той.
Паско избърса почернелите си устни и каза:
— Безсмислено е да спорим за територии. Моите момчета обърнаха цялото място наопаки. Чиста загуба на време. Тук няма нищо.
— Как разбрахте? — попита разярена Аби. Озърна се през облаците прах. — Възможно ли е някой да разбере изобщо?
Обърнах се и тръгнах да обиколя котелното помещение. Кокс и коксов прах хрущяха под краката ми. Спомних си думите на патоложката при аутопсията за заседналия в ноздрите на Джоун Фаулър коксов прах. Опитвах се да определя къде се намирам, припомняйки си, че все пак сме в комплекса на „Лермонтов“. Ниският зидан свод на тавана в котелното ми помогна да се ориентирам. Централната зала на моргата имаше същия таван. Предположих, че се намирам само на няколко метра от нея, от другата страна на стената. Предположих също така, че съм обърнат към градината в задния двор на психиатричното отделение. Високите железни врати в далечния край на котелното помещение вероятно се отваряха към нещо като рампа, през която навремето са вкарвани каруците с кокс, за да бъдат разтоварени.