Гадателката

— Децата — каза тя.

Изчаках я да продължи.

— Ако Лука е прав и Джоун и Наталия са отвлечени на пътя при кръстовище тридесет и три, а това подсказва и шалът на Наталия, какво е станало с децата?

— Нямам представа.

— Може ли да са били зарязани някъде, може ли този, който ги е загубил, да си ги е намерил? Те са имали доста висока цена, това ни е известно. Джоун Фаулър е злоупотребявала със средства на консулството, за да ги купи. Защо?

— Нямам представа.

— Не. Нито пък аз. — Продължаваше да говори с нормален разговорен тон. Тази жена излизаше ли някога от равновесие? — Но поставям под съмнение предположенията ти. Убеден ли си, че имаме работа с луд?

— Ти не си ли?

— Остави ме да завърша, за бога. Да, възможно е да имаме работа с луд. Куклите очевидно насочват в тази посока. Но децата също имат своето място в тази история. Трябва да открием какво е тяхното място. Преди да приемем версията на Лука, че двете жени само са стояли там, когато е пристигнал маниакът.

— Нима искаш да кажеш, че не приемаш версията на Лука?

— Не казвам това. Звучи правдоподобно. Във всеки случай ще го призовем, за да я повтори. Това, което искам да кажа, е, че колкото и да няма пробойни в разказа му, ние нямаме нужда той да ни внушава какво се е случило.

Вратата зад мен се отвори и Дронски влезе в кабинета. Погледна ме въпросително:

— Готов ли си, шефе? — Държеше ключове за кола в ръката си.

— Не — отвърнах. — Трябва да довърша някои неща тук.

Той пристъпи смутено и прокара длан по ниско подстриганото си теме.

— Имаш ли нещо против да разменя няколко думи с Аби? Извинявай, шефе.

— Насаме ли имаш предвид? — Разбира се, че точно това имаше предвид.

— Би ли почакал отвън за минутка? — каза Аби.

Излязох от кабинета и затворих вратата. Бях си го изпросил според мен. Изчаках го облегнат на стената, все едно че висях пред кабинета на директора в 36-о основно училище, докато обсъждат провинението ми зад затворени врати.

Само след минута или две вратата се отвори.

— Хайде, шефе — каза Дронски, — ще те закарам.

Последва размяна на погледи между Аби и мъжа, когото смятах за най-добрия си приятел.

— Тази нощ беше адски изтощителна за теб — добави той.

Може би трябваше да се досетя по-рано. Може би за някой, който не напираше като мен да оправдае постъпките си, щеше да е очевидно. Те криеха нещо от мен. Понечих да заговоря, но не успях.

— Хайде, шефе — каза Дронски. — Нека те закарам у вас.

Погледнах към Аби. Тъмнокожото й лице кимна едва забележимо в знак на съгласие.

— Мога и сам да карам — отвърнах. Обърнах се с гръб към тях. Дронски се отдръпна.

Ясно ми беше за какво става дума и то предизвика изпепеляваща болка в мен. Разследвахме отвличането и евентуалното убийство на моята съпруга. Но след всичко, което се бе случило тази нощ, след това, което бяха научили през същата нощ, Иля Дронски и Аби Кънингам бяха стигнали в двеминутния си разговор в кабинета до простото и смазващо решение: на мен не можеше да се разчита.