Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Карах с гуми за сняг, но това се оказа недостатъчно. Някъде при кръстовище тридесет и три излязох от пътя. Колата поднесе лошо. Децата се отърваха почти без наранявания. Джоун Фаулър пострада леко, докато ги е крепяла да не паднат. Но извадиха късмет. На няколко им течеше кръв от носовете, но нищо повече.
— А нейната контузия каква беше? — В главата ми започваше да се оформя една идея.
— Нищо сериозно. Охлузени длани и колена.
— Длани и колена. — Разкъсване на сивата грейка в областта на колената. Люспичка кожа върху металния под, където са били захвърляни бог знае колко убити вълци. — Продължавай.
— Чакахме цял час с надеждата да мине някой камион и да ни изтегли. Джоун не искаше да викаме жена ти от приема. Но в крайна сметка не ни оставаше нищо друго. Джоун изпрати съобщение до пейджъра на доктор Вадим, така че да изглежда като спешно повикване от „Лермонтов“.
— И Наталия се отзова.
— Пристигна с нейната камка. Те са добре екипирани за подобни трудни условия. Аз подложих клони под колелата на микробуса и камката успя да го изтегли на пътя.
— Колко беше часът?
— Почти три след полунощ.
— Продължихте ли към норвежката граница същата нощ?
— Не бях сигурен, че микробусът ще може да се справи с пътя дотам. Дясната предна гума беше спукана, а можех да я сменя само със стандартна. С нея не бих могъл да стигна до границата.
— И какво направихте? — Вече го подтиквах нетърпеливо.
— Решихме да натъпчем всичките деца в камката и американката и доктор Вадим да продължат с тях, а аз да се върна.
— И тогава… — казах аз — ги видя за последен път. Да потеглят към границата.
— За последно видях Джоун и доктор Вадим в страничното>огледало, докато потеглях обратно към града, кълна ти се, Константин. Те стояха до камката във виелицата. Махаха ми с ръце за добър път.
Светлината от лампата се спускаше върху разбитото лице на Лука, върху черните от съсирена кръв пръсти. Подадох му уискито, този път съзнателно, търсейки начин да се извиня. Опитах се да формирам някое изречение, фраза, дори само няколко думи, които да бъдат адекватни на стореното от мен. Но успях да кажа само най-елементарното:
— Извинявай, Лука. Ужасно съжалявам.
Той ме погледна продължително, после поклати глава нагоре-надолу не в знак, че приема оскъдното ми извинение, сигурен съм, а че разбира, предполагах… надявах се… от дълбочината на собственото си страдание в миналото защо е станало възможно да постъпя така.
26.
Взех моята кола и подкарах обратно към Манастира. Имах нужда да поговоря с Дронски. Съзнавах какво съм направил и че не биваше да го правя. Но и Лука Руп бе изиграл своята роля, за да се стигне дотам. Когато разговаряхме първия път, той не сподели, че познава Наталия. Беше се свил в плътния пашкул и се надяваше бурята да отмине. Застанах под сводестата козирка над входа на Манастира, натиснах звънеца и поех силно въздух през зъбите си.
Но ми беше ясно, че дори Дронски не би подкрепил последните ми действия. Чувствах се абсолютен самотник, докато минавах покрай дежурния от охраната и прекосявах пустото фоайе. Звукът от стъпките ми ме следваше по площадките, докато изкачвах стълбището към втория етаж. В същата сграда, през същия коридор и надолу по същите железни стъпала, по които толкова много невинни жертви на съветската политическа милиция и на националистическата Чека отпреди няколко години са били влачени към мазетата и пребивани до загуба на съзнание. С не повече основание, честно казано, от това, което направи Лука Руп моя жертва.
Коридорите на нашето крило в Манастира бяха празни. Служителите от дневната смяна отдавна се бяха разотишли по домовете си. Зад затворената врата на Данилова долових гласове, но забелязах признаци на живот едва когато завих зад ъгъла с върнатата на мястото си след настаняването на американците статуя на Светата дева. Отпих още една солидна глътка от уискито, забелязах, че не е останало повече и пуснах бутилката в едно кошче за боклук, окачено на стената.
Осветлението тук беше оскъдно — самотна синя лампа на тавана и тъмни сенки. В първия момент не забелязах нищо повече от някакво размърдване, а след това дребните очички на В. И. Ленин, сгушен ниско долу до перваза на стената, запримигваха срещу мен. Може би и той дебнеше невинните си жертви, щъкащи под ламперията, може би и той почувства, че има някаква нелицеприятна обща черта между нас. Във всеки случай той се спря и седна, а очите му престанаха да мигат и не се отместваха от моите. После с познатото движение, което първоначално възприемаш като посягане към невидимо кълбо прежда, вдигна лапата си за поздрав.